Той вдигна тлъстата си ръка и ме потупа по челото.
— Според моя закон и обичай, аз ви развеждам.
И бавно се изправи. Доверениците му посрещнаха просташкия му хумор с дебелашки смях.
— Това е невъзможно. Не може да стане…
За размерите си Свиняра показа завидна пъргавина — за части от секундата измъкна широкия меч от нишата в трона си.
— А това е първият урок за моята нова булка. Никой не казва „не“ на Свиняра.
Острието изсвистя и се опря в гърлото ми.
9.
Отскочих, за да избегна посичането, спънах се в нечий крак и паднах.
— Дръжте го! — извика Свиняра и ме хванаха здраво. Опитах да се освободя, но не се получи.
Свиняра застана над мен и замахна с меча към гърлото ми…
А после залитна и се сгромоляса с тътен. Стинго, въпреки възрастта и наднорменото си тегло, беше скочил зад гърба му и го бе повалил със саблен удар в тила.
Смисълът на това събитие проникна и в най-птичите мозъци на присъстващите. Мъжете посегнаха към оръжията и зареваха яростни ругатни. Видях как Флойд се метна сред заобикалящите го воини. Но това нямаше да е достатъчно. След две секунди щеше да последва клане на музиканти, ако не направех нещо, за да го предотвратя.
Направих го. Първо настаних лакътя си в слънчевия сплит на индивида, който ме беше хванал. Той изкъркори и пусна ръцете ми. Мина една секунда. Без да губя време да се изправям, се изтъркулих настрани и измъкнах от джоба си черното кълбо, натиснах с пръст активатора и го подхвърлих към тавана.
Две секунди. От всички посоки се размахаха оръжия. Най-добрата ми защита беше да натикам филтри в ноздрите си. Газовата бомба пукна и следващите няколко секунди употребих повече да отбягвам замахванията на своите нападатели, които се движеха все по-бавно, докато накрая рухнаха. Огледах се и установих, че газът е свършил голяма работа. Цялата огромна зала бе пълна с проснати хъркащи мъжаги. Е, имаше и една жена…
Публиката ми се състоеше само от един, тоест от мене самия, което не правеше победата по-малко сладка. Приспиващият газ беше поразил и моите приятели, въпреки че Флойд се беше справил доста добре, преди да се срути. Около него се търкаляха куп повалени тела. Отворих пакета, извадих газовия антидот и ударих по една спринцовка на всеки от спътниците си. После излязох на прага и мрачно се загледах в дъжда.
Меки стъпки зад гърба ми и ето ти я Мадонет, която нежно ме прегърна.
— Благодаря ти, Джим.
— Няма за какво.
— Как да няма? Ти ни спаси живота.
— Да, дължим ти голяма благодарност — обади се и Стинго — и той се беше свестил и бе дошъл при нас.
— Бих предпочел да не ми я дължахте. Ако тази операция беше планирана по-добре, всички тези извънредни ситуации нямаше да се случат. Грешката е моя. Но може да се каже, че в известна степен съм притиснат от времето. По причини, които не мога да ви обясня сега, трябва да намерим артефакта и да приключим операцията в рамките на двайсет дни.
— Не е много — каза Стинго.
— Прав си. Затова да не губим време. Радушното ни посрещане тук приключи. Вземете оръжие, защото може да си имаме неприятности, ако се опитаме да се измъкнем от града с голи ръце. Багажът на гръб, въоръжени за бой, поглед — заплашителен… и напред!
След онова, което за малко да се случи с нас при Свиняра и неговите нерези, нямахме настроение за шеги. Сигурно това бе изписано на лицата ни — или по-скоро по метала на оръжията ни, — защото неколцината души, които срещнахме, се изнизаха, още щом ни видяха. Дъждът беше почти спрял, слънцето изгря и от накиснатия терен се заиздига пара. Бордеите се срещаха все по-рядко, купчините боклук бяха все по-малки и можехме по-лесно да ги отбегнем. Появиха се ниски разпръснати храсти, отделни дървета и по-гъсти шубраци, покриващи ниските склонове на полегатите хълмове. Видяхме някакви ниски дръвчета, от които висяха дебелокожи кълбета с големина на мъжки юмрук. Сигурно това бяха полпетоновите дървета, за които ни споменаха. Трябваше да се провери — но не сега. Водех колоната с дълга крачка, без да дам почивка, чак докато не стигнахме убежището на първата горичка. Погледнах назад към грубите постройки и могъщото туловище на Пентагона, възправящо се зад тях.
— Изглежда, никой не ни преследва, така че да започнем по следната програма. Пет минути почивка на час, вървим, докато слънцето залезе.
Докоснах черепа-компютър, който висеше на врата ми, и клавиатурата му щръкна. Активирах холокартата, погледнах към слънцето и посочих напред.