— Тръгваме натам.
Отначало беше изморително, понеже местността беше хълмиста, но скоро оставихме хълмовете зад гърба си и нагазихме в тревиста равнина. Спряхме за почивка в края на първия час, проснахме се на земята и отпихме по малко вода. По-храбрите от нас се заеха с концентрираните дажби. На дъвкане приличаха на картон, а и вкусът им не беше по-различен.
Наблизо имаше горичка полпетонови дървета. Отидох и откъснах няколко сферични плода. Бяха твърди като камъни и също така неапетитни и на вид. Сложих ги в раницата, за да ги изследвам по-късно. Флойд измъкна от раницата си флейтичка и ни изсвири малък гег, който повдигна духовете. Когато поехме отново, го обърна на весела маршова мелодия.
Мадонет пристъпваше до мен и тананикаше в такт с флейтата. Изглежда, беше добър турист и ходенето й доставяше удоволствие. И, разбира се, беше голяма певица, с хубав глас. Всичко й беше хубаво, включително и тялото. Тя се извърна, забеляза, че я гледам, и се усмихна. Обърнах поглед, забавих крачка и се изравних със Стинго, за разнообразие. Той държеше с останалите и за моя радост не изглеждаше никак уморен. Ах, Мадонет… Мисли за нещо друго, Джим, не се отклонявай от работата. Остави момичето. Да, знам, тя изглеждаше по-хубава от всичко останало наоколо. Но не му беше времето за лигавене и за влажни погледи.
— Колко мислиш ни остава до залез? — попита Стинго. — Това хапче, дето ми го даде, взе да се изчерпва.
Излъчих холограма на часовник.
— Изобщо не знам. Нямам представа колко трае денят тук. Този часовник, както и компютърът, са сверени по бордовото време на кораба. Трябва да е минало доста време, откакто ни изхвърлиха през портата. — Примижах към небето. — Имам чувството, че това слънце изобщо не се движи. Време е да поискаме съвет.
Захапах здраво три пъти с лявата страна на челюстта си, което трябваше да задейства сигнала във вградения в ченето ми предавател.
— Тук Тремърн. — Думите ясно прокънтяха в черепа ми.
— Хващам те.
— Какво хващаш? — попита Стинго.
— Моля ти се. Говоря по радиото.
— Извинявай.
— Сигналът е чист. Докладвай.
— Не останахме много очаровани от мачовците. Напуснахме града преди няколко часа и сега цепим през равнината.
— Имам ви на картата, локализация по сателита.
— Да виждате отгоре някоя от бандите на фундаменталоидите?
— Много.
— Някои по-наблизо?
— Има една вляво от вас. Приблизително на същото разстояние, което сте изминали.
— Добре. Сега един важен въпрос. Колко е дълъг денят тук?
— Около сто стандартни часа.
— Не е чудно, че започваме да се уморяваме, а все още е ден. Можеш ли да настроиш сателита си да огледа пътя, по който минахме, дали някой не ни преследва?
— Вече го направих. Преследвачи не се забелязват.
— Чудесна новина. Приех. Край. — Повиших глас. — Група — стой. Лягай на тревата. Ще ви предам частта от разговора, която не чухте. Не ни преследват. — Изчаках, докато доволните им възгласи утихнат. Което означава, че спираме тук за храна, пиене, сън и работа.
Хвърлих раницата на земята, разкърших се, легнах, подпрях се на багажа и посочих далечния хоризонт.
— Фундаменталоидските номади се намират някъде в тази посока. Рано или късно ще ги намерим. Гласувам да е късно. Второ гласуване, предложението се приема. — Вече всички бяха в хоризонтално положение. Дръпнах яка глътка вода и продължих:
— Дните тук са четири пъти по-дълги от тези, на които сме свикнали. Мисля, че достатъчно се бихме, вървяхме, всичко това за един ден, или четвърт ден, или колкото е там. Хайде да поспим и ще продължим, след като си починем.
Съветът ми се оказа ненужен, тъй като клепачите на всички се бяха затворили. Не можех да остана назад и почти се бях унесъл, когато съобразих, че това не е най-добрата идея. Изправих се с пъшкане и се отдалечих от останалите, за да не им преча.
— Тремърн, обади се. Приемаш ли?
— Тук сержант Наенда. Капитанът не е дежурен тази смяна. Да го повикам ли?
— Не, ако сте на негово място и спътниковите наблюдения са ви подръка.
— Тъй вярно.
— Добре. Продължавайте да ги следите. Сега ще поспим малко и не искам да ни притеснявате. Ако видите, че някой или нещо се приближава, извикайте.
— Ясно. Лека нощ.
„Лека нощ!“ Какви ми ги приказваха Въоръжените сили? Дотътрих се обратно при спътниците си и последвах примера им. Изобщо нямах проблем със заспиването.
Трудно беше събуждането. Бяха изминали няколко часа, защото примигвайки с гуреливи очи към небето, установих, че слънцето най-после е преминало меридиана и е започнало да се спуска към хоризонта. Какво ли ме беше събудило?