— Внимание, Джим ди Гриз, внимание.
Огледах се да видя кой ме вика и трябваше да минат няколко секунди, за да съобразя, че говори Тремърн. В главата ми.
— Какво има? — измърморих аз. Главата ми все още бе замаяна от съня.
— Една от бандите на фундаменталоидите се придвижва приблизително във ваша посока. Ще бъдат достатъчно близо до вас, за да ви видят, след около час.
— Дотогава ще сме готови за посетители. Благодаря, капитане. Прието. Край.
Стомахът ми се разбунтува и разбрах, че концентрираната храна е прекалено концентрирана. Изпих малко вода, за да изплакна вкуса на съня от устата си, и подбутнах Флойд с крак. Очите му се отвориха стреснато и аз му се усмихнах ласкаво.
— Току-що пожела да отидеш до ония храсти и да събереш малко съчки. Време е за закуска.
— Аа, закуска, съчки. Чудесно.
Той се изправи, прозя се и се протегна, почеса се по брадата и се отправи да си изпълни мисията. Събрах достатъчно суха трева, за да стъкмя малка купчина, и после измъкнах атомната батерия от багажа си. Трябваше да захранва музикалната ни екипировка поне една година, така че можеше да изхабя някой и друг волт. Издърпах изолацията на двете жички, дадох ги на късо така, че да хвърлят искри, и ги поднесох към тревата. След миг тя се разгоря, запращя и запуши, и вече можеше да подпали донесените от Флойд съчки. Когато огънят се разгоря добре и се образува жар, хвърлих полпетоновите плодове в жаравата.
Останалата част от бандата се размърда в съня си от пушека, когато духна в тяхна посока, но не се събудиха напълно, преди да разчупя първия плод. Кожата му беше почерняла и се надявах, че е готов. Разнесе се приятен аромат на печено месо и Мадонет и Стинго тутакси се събудиха.
— Хм — казах с пълна уста. — Моите благодарности към гениите инженери, които са измислили това. Гастрономичен шедьовър, при това расте по дърветата. Ако не бяха жителите й, тази планета щеше да е истински рай.
След като похапнахме и се почувствахме горе-долу като хора, им докладвах.
— Свързах се с Небесното око. От тази посока към нас се приближава група номади. Прецених, че трябва да ги оставим те да ходят, вместо да ходим ние. Готови ли сме вече за контакт?
Последваха бързи кимания и нито едно възражение, което ме зарадва. Стинго вдигна топора си и изръмжа:
— Готови както винаги. Само се надявам, че тази тайфа ще е малко по-гостоприемна от първата.
— Има само един начин да го разберем. — Захапах три пъти яко. — Къде са фундаменталоидите сега?
— Пресичат северно от вас — оттатък шубраците по ниското възвишение.
— Тогава да тръгваме. Багажът на гърба, оръжията готови, палци горе, напред!
Тръгнахме бавно по хълма и през храстите. Изведнъж се спряхме и се загледахме в стадото, което бавно преминаваше под нас.
— Шеоти — казах аз. — Мутиралата кръстоска между овци и кози, за която ни разправяха.
— Шеоти — съгласи се Мадонет. — Но защо не ни казаха, че са толкова огромни? Аз не им стигам дори до коленете.
— Наистина — съгласих се аз. — И още нещо. Те стават за яздене. И ако не греша, са ни видели и тези трима ездачи галопират към нас.
— И размахват оръжия — добави Стинго. — Почва се.
10.
Те се носеха с тътен към нас, размахали мечове. Черните копита на добичетата вдигаха облаци прах. Шеотите имаха противни малки очи, заплашителни извити рога и нещо, което приличаше на бивни. Не си спомнях да съм виждал овца или коза с бивни, но човек винаги може да види нещо за първи път.
— Застани в редица с готови оръжия — призовах аз и размахах меча си.
Най-близкият ездач, целият облечен в черно, дръпна здраво юздите и рунтавият му носач се закова на място. Той ме изгледа намръщено иззад голямата си черна брада и проговори с дълбок, респектиращ глас.
— Този, който меч вдигне, от меч ще умре. Тъй е писано.
— За себе си ли говориш? — уточних аз, все още с насочено острие.
— Ние сме мирни хора, невернико, но пазим стадата си от безбройните крадци на шеоти.
Сигурно говореше истината. Длъжен бях да пробвам. Хвърлих меча си в прахта и отстъпих. Но бях готов да го грабна всеки момент.
— Ние също сме хора на мира. Ходим въоръжени за собствената си защита в този зъл свят.
Той малко се замисли над това и взе решение. Пъхна меча си в кожената кания и скочи от носача си. Звярът моментално отвори уста — това наистина бяха бивни — и се опита да го захапе. Той го забеляза разсеяно, вдигна юмрук и стовари по мордата му як ъперкът. Устата на звяра се затвори и очите му за момент се кръстосаха. Но очевидно мозъкът му беше твърде късопаметен, защото след като ги откръстоса, беше забравил съвсем за удара. Каза „бее“ и започна да пасе. Ездачът закрачи и застана пред мен.