— Аз съм полковник Невредан. Вашето положение е много тежко.
— Винаги ли се отнасяте по този начин с междузвездните журналисти?
— Личната ви карта е фалшива. — Гласът му беше топъл като две блъскащи се една в друга скали. — В обувките ви има молекувръзни излъчватели…
— Няма закон, който да забранява това!
— На Паскьонджак има. Тук има закон срещу всичко, което заплашва сигурността на Монетарницата и на Междузвездните кредити, които се произвеждат тук.
— Не съм сторил нищо нередно.
— Всичко, което сте направили, е нередно. Опит да измамите нашите органи за сигурност с фалшива журналистическа карта, стряскане на пазач, влизане в Монетарницата без контрол — по нашия закон всички тези неща са престъпление. Това, което сте направили до този момент, ви осигурява четиринадесет доживотни присъди. — Мрачният му глас помрачня още повече. — Но има и нещо по-лошо…
— Какво може да бъде по-лошо от четиринадесет доживотни присъди? — Въпреки усилието ми да изглеждам спокоен, долових, че гласът ми трепери.
— Смърт. Това е наказанието за кражба от Монетарницата.
— Не съм откраднал нищо! — Сега тремолото бе съвсем отчетливо.
— Това ще се разбере много скоро. Когато се взе решение за сечене на монети от по петстотин хиляди кредита, се взеха и всички предпазни мерки срещу кражба. В тези монети е вграден предавател, който отговаря на определен сигнал, на определена честота. Отговаря и разкрива местоположението на монетата.
— Тъпо. — Казах го с повече храброст, отколкото имах. — Тук няма да подейства. Не и при всичките монети, които сте направили…
— Всички те сега са прибрани в оловен сейф с дебелина на стените три метра. Противоядрен. Ако има други монети извън нашето хранилище, сигналът ще прозвучи.
Като по поръчка чух звън на камбани в далечината. По желязното лице на моя инквизитор пробягна хладна усмивка.
— Сигналът — каза той.
Поседяхме си така няколко тягостни секунди. Най-после вратата широко се разтвори и припрените пазачи оставиха върху бюрото едно много познато ми отнякъде куфарче. Полковникът го повдигна и изсипа монетите.
— Значи така изглеждали. Никога не бях…
— Млък! — изгърмя той. — Тези са били измъкнати от цеха за монетосечене. Намерили са ги скрити в комина от топилнята. Заедно с тези предмети.
— Това не доказва нищо.
— Доказва всичко!
Бърз като змия, той сграбчи ръцете ми и ги притисна в една плоча на бюрото. Тутакси във въздуха над нея се появиха холограми на отпечатъците на пръстите ми.
— Взети ли са отпечатъци от монетите? — попита той през рамо.
— Много — отвърна му призрачен глас.
Част от повърхността на бюрото се надигна и поднесе нещо като снимки на отпечатъци. Той ги погледна и за втори път бях удостоен със смразяващата му усмивка, след което полковникът пусна отпечатъците в една цепнатина. Втора холограма излетя във въздуха покрай първата, намести се върху нея и я припокри, когато той натисна клавишите.
Двойният образ затрептя и се сля в един.
— Идентични! — заяви полковникът триумфално. — Можете да ми кажете името си, ако желаете. За да го изпишат правилно върху надгробната плоча. Но само ако желаете.
— Какво значи надгробна плоча? Каква смъртна присъда? Това е в нарушение на Галактическия закон!
— Тук няма галактически закон. — Гласът му прозвуча като траурен марш. — Тук важи само законът на Монетарницата. Присъдата е окончателна.
— Процесът… — промълвих съкрушен. В главата ми се завъртяха кадри с адвокати, апелации, жалби и възражения.
Но в гласа му не долових никаква милост и по устните му не пробяга дори и най-студеното подобие на усмивка.
— Наказанието за кражба в Монетарницата е смърт. Процесът се гледа след екзекуцията.
2.
Все още съм млад. Но, изглежда, няма да мога да остарея. Това, че посветих живота си на престъплението, ме доведе до значително по-ниска продължителност на живота, отколкото можеше да се очаква. Ето ме, нямам и двайсет години. Ветеран, воювал в две войни. Бях лежал в затвор и бях избягал, бях потиснат от смъртта на моя добър приятел, Епископа, бях впечатлен от Марк Форър, великия Изкуствен интелект. И това ли беше всичко? Получих ли си го? Само толкова живот? Свърши се.
— Никога! — закрещях силно, но двамата пазачи просто ме стиснаха още по-здраво под мишниците и ме задърпаха по коридора. Третият въоръжен пазач мина напред и отключи решетката на клетката, а този зад мен стовари приклада на автомата в бъбреците ми.
Добри бяха и не ми оставяха никакви шансове. Бяха едри и зли, а аз — дребен и хилав. Треперещ от страх, се приведох още по-ниско. Щом отвори вратата на клетката, пазачът с ключовете се обърна към мен и отключи белезниците ми.