— Потегляй! Дай гориво! Frapu vijan startigilojn! Водачи, ударете стартерите!
Чак сега забелязах, че под мястото на водача има метален резервоар. Водачът се пресегна, отвори една клапа и чух къркоренето на течност в тръбата. След това той натисна един педал: стартера, предположих.
Не. Педалът само стартира стартера. Педалът дръпна едно въженце, което минаваше през скоби до задницата на колесницата. Въженцето повдигна и пусна малък чук, който удари стартера по рамото. Стартерът се оказа индивид, облечен изцяло в черно, който седеше на малка платформа между двете задни колелета. Не само облечен в черно, но и с почернели ръце и лице и с обгорена коса. Скоро разбрах защо. От металната тръба закапа течност, стартерът се пресегна с клечка кибрит и когато течността се запали, отскочи назад. От задницата се проточи език от черен пушек и пламък и облиза неколцина от войниците, които не бяха достатъчно бързи да се дръпнат.
Сега стартерът усърдно се залови за една ръчка, вероятно за да помпа въздух в примитивния тласкател. След няколко секунди грохотът нарасна, моята Огнена колесница затрепера и бавно се затъркаля напред. Много бавно. Макар че сигурно изгаряше по сто галона на миля. Махнах весело на другите две жертви, които уплашени и смутени ми отвърнаха на поздрава. Дръж се, Джим, и се порадвай на возенето.
Никак не беше лесно. Признавам, че пропуснах да разгледам по-голямата част от околния пейзаж, тъй като бях погълнат от мисълта за оцеляване. Изобщо не можах да се отпусна, докато малкият ни придружаващ конвой не спря и дишащият факел зад мен не изгасна. Разнесе се рев на разногласни рогове и вратата на колесницата широко се разтвори. Грабнах си багажа и пристъпих на сивата стъпенка.
Тя се оказа здрава, но мека. Погледнах и видях, че не е стъпенка, а мъж, облечен в сиво и застанал на четири крака. Той се изправи и се изниза встрани, заедно с още един човек-стъпенка. Джуджета, високи до кръста ми и почти толкова широки. Приятелите ми реагираха като мен, погледите ни се срещнаха, но не казахме нищо.
— Поздрави — прокънтя гръмък глас. — Добре дошли, добре дошли, гости на Рая.
— Благодаря много — отвърнах на високия и закръглен като варел мъж, облечен в златна дреха. — Железния Джон, предполагам?
— Ласкаете ме, но предположението е неточно. Гости музиканти, моля, последвайте ме.
Роговете прогърмяха отново. След това редиците им се разтвориха и пропуснаха трима облечени в сиво мъже, които посегнаха към багажите ни. Понечих да се противопоставя, но после, макар и с неохота, реших, че всичко ще е наред. Посрещането ни при портика беше прекалено спонтанно, за да е подготвяно. Облеченият в злато посрещач направи поклон и ни поведе към тухлените стъпала на една тухлена постройка.
На жителите на Рай им липсваше разнообразие в строителните материали, но не и архитектурно въображение. Високи колони, увенчани с орнаментирани капители, се издигаха и поддържаха архитрава на една изключително сложна ентаблатура. Точно както го бях учил в първи курс по архитектура. От двете страни високи прозорци се отваряха към широки балкони. И всичко това беше изработено с тухли.
— Дотук изглежда страхотно — каза Флойд.
— Направо страхотно — съгласих се аз.
Но обърнах поглед назад, за да се уверя, че носачите с багажа ни идват след нас. И все още разполагах със зашеметяващите гранати в джоба си. Ако си подготвен, няма да си имаш неприятности, както ни учеха в отряда „Млади филизи“.
Продължихме по един тухлен коридор, по тухлена настилка и през един тухлен портал, за да влезем в просторна и внушителна по размери зала, живописно осветена от слънчевите лъчи, които се пречупваха през високите до тавана прозорци от оцветено стъкло. По тях бяха изрисувани живописни сцени на маршируващи армии, бойни щурмове, боеве и загиващи воини — обичайният сюжет. Мотивите преминаваха и по стените, по които се виждаха провесени изпокъсани бойни знамена, щитове и мечове. Когато влязохме, облечените в дълги роби мъже, които стояха край стените, се обърнаха и направиха поклон. Но нашият водач ни поведе покрай тях до отсрещната стена, където имаше издигнат трон, направен от знаете какво, на който седеше най-високият мъж, който бях виждал.