Когато образът му се отвя, се изкашлях, за да прикрия подозренията, които старият рунтавел събуди у мен. На краставичар краставици ще продава. Наместих задника си по-удобно в креслото и се приготвих да ме забавляват.
Още от самото начало забелязах, че холофилмът е направен много професионално. Дадох си сметка, че един млад човек, един наивник или просто един тъпак би бил много впечатлен. Мъглата се вдигна, сумрачната светлина нарасна и скоро се озовах в центъра на действието.
Царят гледаше мълчаливо как група въоръжени мъже навлизат с уморена крачка в леса и изчезват сред дърветата. Външно изглеждаше търпелив и чакаше, макар от време на време да посягаше и да докосваше короната си, сякаш за да се увери, че още си е на място и че той все още е цар. Мина много време. Изведнъж той се сепна, извърна глава и се вслуша в стъпките, които тихо изшумоляха сред горския листак. Но не се появи воин, а само дебелата изгърбена фигура на неговия шут. Шапката на шута се поклащаше, устните му бяха мокри и покрити със слюнка.
— Какво видя? — попита царят.
— Изчезнаха, Ваше величество. Всички изчезнаха. Като всички други. Изгубиха се сред дърветата около езерото. Никой не се върна.
— Никой не се връща — каза царят. Скръбта и безсилието го притискаха.
Той остана така, без да знае, без да мисли, без да вижда младежа, който се появи отнякъде и пое към него. До краката му пристъпваше кротко едно сиво куче. Шутът, с увиснала челюст, от която капеше слюнка, отстъпи и се скри при появата на странника.
— Защо си тъй умислен, царю честити? — запита младежът с ясен и звучен глас.
— Скърбя, защото в гората в моето царство има едно място, откъдето никой не се връща. Мъжете отиват по десетима и по двадесетима, но никой не се е върнал обратно.
— Ще отида и аз — каза младежът. — Но ще отида сам.
Той изпука с пръсти и без да каже нито дума повече, навлезе в леса. Кучето го последва. Провряха се под дърветата и тръгнаха по мекия мъх, минаха покрай папрати и къпинаци и стигнаха до ръба на едно тъмно блато. Младежът спря и надникна — и ето една ръка, от която капеше вода, внезапно се издигна от средата на блатото, сграбчи кучето и го дръпна под водата. Няколко кръга — и повърхността отново застина.
Младежът нито извика, нито побягна. Само кимна и каза:
— Това ще да е мястото.
Тъмнината се разнесе и светлината се върна. Железния Джон беше изчезнал и залата беше празна. Погледнах към Флойд, който изглеждаше също толкова шашардисан, колкото и аз.
— Да не би някак си да съм изтървал нишката? — попитах.
— Мъчно ми е за кучето — каза Флойд. Двамата погледнахме Стинго, който кимаше замислено.
— Това е само началото — каза той. — Ще разберете какво става, когато видите останалата част.
— Не би ли бил така любезен да ни обясниш какво точно имаш предвид?
Стинго разтърси глава в решително „не“.
— По-късно, може би. Но не мисля, че ще се наложи. Ще го видите сами.
— Ти си гледал вече това холофилмче, така ли? — попита Флойд.
— Не. Но съм чел митологията. По-добре сами да го видите, преди да говорим за това.
Понечих да протестирам, но си затворих устата. Нямаше смисъл да се настоява. Вратата се отвори и водачът ни се появи.
— Ето го човека, за когото си говорехме — казах, спомняйки си за предишния ни разговор. — Чухме от достоверни източници, че утре заран ще има пазар на открито.
— Източниците ви са верни. Утре е десетият ден, тоест пазарен ден. Той е винаги в десетия ден, защото номадите го запомнят, като си зацапват всеки ден по един пръст със сажди, докато пръстите…
— Ясно, мерси. Мога да броя до десет и без да си цапам пръстите. Моите приятели музиканти и аз самият бихме искали да посетим пазара. Това възможно ли е?
— Трябва само да поискате, велики Джим от „Стоманени плъхове“.
— Вече го поисках. Ще може ли някой да ни покаже пътя утре заран?
— По-удобно ще е да използвате Огнените колесници.
— Съгласен съм, но по-удобното няма да ни е много удобно. Ходенето пеш калява тялото.
— Тогаз пеша ще да вървите, щом туй е искането ваше. Ескортът ще ви се осигури. Ала сега е час за пир, във ваша чест устроен е банкетът. Ще бъдете ли тъй любезни да ме последвате?
— Води ни, о, приятелю. Щом няма пак от полпетона да ядем, то ние гости ваши лакоми ще бъдем.
Щом го последвахме, усетих, че пръстите ми са се събудили сами. Или може би бяха задействани от потиснатото ми подсъзнание. Те натиснаха клавишите на компютъра и светещите числа се появиха пред очите ми.
Деветнайсет и пулсиращо единайсет.