— Разумно — каза скептично Стинго. — Но какво общо имаме ние с тези снимки?
— Дали са ни ги, когато са ни изхвърлили от Пентагона. Намекнали са ни за възнаграждение, за вероятна амнистия и за много федха. Макар и с огромно неудоволствие, сме се съгласили да го потърсим, тъй като бездруго не е имало какво да губим.
— Не е много убедително, но е приемливо. Ами да опитаме — каза Флойд.
Никак не беше трудно да заговорим райците. Много по-трудно беше да се откачим от тях след това. Колко обичаха те Стоманените плъхове! Скоро след мен се проточи низ от възторжени фенове, които се тътреха след охраняващото ни отделение. Всеки искаше да помогне и никой не знаеше нищо. Но все пак по време на разпитванията започна да се оформя едно име. Схонварп.
Стинго се промъкна през тълпата, вдигнал високо вече изръфаната снимка.
— Все още нищо. Но двама от тях казаха да питаме Схонварп. Той, изглежда, е тукашният топ-търговец.
— И аз чух същото. Прибери Флойд. Той май се съвзема — забелязах, че се заглежда към щанда с ферментирало шеотско мляко. Доведи го веднага, докато не е направил някоя грешка, за която после ще съжалява.
Схонварп се оказа лесен за намиране, защото безбройно количество пръсти ни посочиха пътя към него. Беше висок едър мъж със стоманеносива коса. Сериозното му лице се разтопи в щедра усмивка, когато видя кой идва при него.
— Самите Стоманени плъхове, от плът и кръв! Аз съм трижди благословен!
Ние изтананикахме два акорда от „Съвсем самотна“, придружени от енергично потропване и удари с ръцете като по барабани. Което предизвика бурни овации сред заобикалящата ни публика и още по-широка усмивка на лицето на Схонварп.
— Какъв ритъм, каква красота! — каза той.
— Пеем както ви се харесва — казах аз. — На пазара разправят, че вие сте майстор-търговецът тъдява.
— Така е. Радвам се да се запозная с вас, Джим, Флойд и Стинго.
— И ние. Ако имате малко свободно време, имам тук една снимка, която бих искал да погледнете. — Подадох му снимката и нахвърлих в основни линии нашата версия. Той ме слушаше с половин око, останалото му зрение беше изцяло приковано в снимката. Протегна я на една ръка разстояние и попримигна, за да я види по-добре.
— Разбира се! Така и предположих. — Подаде ми я обратно. — Преди няколко пазара, не помня точно колко, един от ония смрадливи простаци я продаде на едного от помощниците ми. Тук купуваме всичко, което може да представлява някакъв научен интерес за нашите специалисти. Нямаше много вид на такова. Но все едно, дадох я на стария Хаймскур.
— Е, значи работата е ясна — казах аз, небрежно скъсах снимката и хвърлих парчетата. — Довечера е концертът ни. Мога да ти намеря един билет, ако искаш.
Артефактът веднага беше забравен. Поне така се надявах, въпреки че ни отне доста време, докато се измъкнем от радушните прегръдки на нашите фенове. Успяхме да си отворим път едва след като казахме, че е време за репетиция.
— Няма ли да продължим да търсим онова нещо? — попита Флойд загрижено. Добър музикант, но мисля, че пиенето разрушаваше мозъчните му клетки.
— Вече знаем името на човека — каза Стинго. — Тепърва предстои да търсим него.
— Как? — попита Флойд, все още страдащ от семипарализа на нервната система.
— Всякак — казах. — Сприятеляване. Подхвърляне на имена. Подхвърляме името на Хеймскур между другото. Установяваме кой е той и какво работи. Сега, докато се мъкнем насам-натам, моя милост ще докладва.
Тремърн и Мадонет изслушаха доклада ми внимателно. Той рече „край“ и се изключи, но тя остана в ефира да си побъбрим.
— Джим, май е време и аз да напусна дупката си в стената и да посетя другата половина на града. Мисля, че няма опасност…
— Надяваме се. Но не сме сигурни. Пък и не виждам много смисъл да си пробваш късмета, след като онова, което търсим, е тук. Почивай спокойно. И не предприемай нищо, преди да сме научили повече.
В апартамента ни чакаше обяд. Плодове и парчета студено печено на сребърни блюда, покрити с кристални похлупаци.
— Страхотно! — каза Флойд, дъвчейки едно парченце.
— Вероятно млян шеотски пищял — обади се този път мрачно Стинго.
— Яденето си е ядене. Източникът не ме интересува. — Флойд лакомо се пресегна за второ късче месо, когато се появи нашият златен официален посрещач.
— Удоволствие е да видя, музикални Плъхове, че се наслаждавате на живота. Като си изядете обяда, имам покана за Плъха Джим да се яви.
— Кой ме търси? — попитах подозрително с пълна уста сладък плод.
— Всичко ще ти се разкрие.