Той постави показалеца си на устните, намигна ми и завъртя очи. Този безмълвен сигнал, предположих, означаваше „скоро ще разбереш всичко“. Май нямах избор. Апетитът ми изчезна. Изтрих пръсти в мократа кърпа и скоро го последвах.
Железния Джон ме чакаше пред вратата на Вериториума, където бяхме гледали загадъчното холофилмче.
— Ела с мен, Джим — произнесе той с глас, дълбок като далечен гръмотевичен тътен. — Днес ще видиш и разбереш цялото откровение.
— Да извикам и останалите…
— Не този път, Джим. — Ръката му обгърна нежно, но яко рамото ми и аз нямах друг избор, освен да го последвам. — Ти си твърде мъдър за годините си. Стара глава върху младо тяло. Ето защо ти си онзи, комуто ще се помогне много, като разбереш тази загадка, която не е никаква загадка. Ела.
Той ме сложи да седна, но не остана при мен. Въпреки това усещах присъствието му някъде встрани в мрака. Мъглата се разсея, просветна и аз отново се озовах край езерото.
Лесът около блатистото езеро бе замрял. След като и последната вълна утихна, младежът се обърна и се отдалечи, без да поглежда назад. Изшумоля по сухите листа под дърветата и отново видя царя пред себе си.
— Едно нещо трябва да сторя — каза той на царя, без да пожелае да му поясни нищо повече. Царят забеляза, че кучето му го няма, но че човекът не е пострадал. Имаше много въпроси, но не знаеше как да ги изрече. Вместо това последва младежа до замъка. В двора младежът се огледа и намери един кожен мях.
— Ето това ми трябва — каза той.
— Вземи го. — Царят го изпрати с махване на ръката. — Помни, че съм ти помогнал. Един ден трябва да ми разкажеш какво си видял сред гората.
Младият мъж се обърна мълчаливо и тръгна, сам, към тъмното блато. Там натопи меха във водата и после го изпразни в близкия ров. Още веднъж и още веднъж. Беше решил да изпразни заблатеното езеро. Трудна и бавна работа. И все пак слънцето не залязваше, светлината не се променяше и младежът не спираше да изважда водата.
Мина страшно много време. Водата беше почти привършила и се забеляза нещо голямо, което лежеше в тинята на дъното на езерото. Младият мъж продължи да вади водата, докато накрая не разкри един висок мъж, покрит от главата до петите с червеникава коса, червеникава като ръждясало желязо. Очите на мъжа се отвориха и той погледна младежа, който го подкани със знак. Ръждивият мъж се разтърси, надигна се от дъното на блатото и тръгна след младежа, отдалечавайки се от езерото, през леса.
Стигнаха царския замък. Всички войници и слуги побягнаха, когато те се появиха, и пред тях остана единствено царят.
— Това е Железния Джон — каза младежът. — Трябва да го затвориш в желязна клетка тук, в двора. Ако заключиш клетката и дадеш ключа на твоята царица, гората отново ще стане безопасна за тези, които преминават през нея.
Мъглата се вдигна и цялата сцена потъмня. Това беше краят.
Покритата с червени косми ръка стисна здраво рамото на Джим. Но това не го притесни.
— Сега вече разбираш — каза Железния Джон с непозната топлота в гласа. — Сега ти можеш да освободиш Железния Джон. Добре дошъл, Джим, добре дошъл.
Исках да кажа, че изпитвам по-скоро объркване, отколкото разбиране. Че съм изпитал нещо, което не проумявам. Но вместо да изкажа чувствата си на глас, усетих, че очите ми се напълниха със сълзи. Не знаех защо, въпреки че знаех, че няма от какво да се срамувам.
Железния Джон ми се усмихна и изтри сълзите от мокрите ми бузи с големия си пръст.
16.
— За какво беше? — попита Флойд, когато се върнах в апартамента ни.
Той джазираше със своето тромбонио — комплект от лъскави златни тръби и слайдове, които произвеждаха наистина много интересни звуци. Повечето от които, за съжаление, можеха да ти спукат тъпанчетата.
— Пак обучаващ филм — отвърнах с възможно най-равнодушен тон. Но докато говорех, с изненада долових в гласа си известен трепет. Флойд продължаваше да надува, без да му обръща внимание, но Стинго, който уж спеше на дивана, отвори едното си око.
— Обучаващ филм? Искаш да кажеш продължението на онази история с блатото в гората?
— Улучи в десятката.
— Разбра ли какво има в езерото? Онова нещо, което дръпна кучето?
— Тъпа история — каза Флойд и изсвири един по-бърз мотив. — Въпреки че наистина ми е мъчно за кучето.
— Това не беше истинско куче — каза Стинго. Погледна ме, сякаш очакваше да проговоря, но аз стиснах зъби и се извърнах. — Нито пък езерото беше истинско.
— Какво искаш да кажеш? — попитах и го погледнах.
— Митология, скъпи Джим. Ритуали на прехода. На дъното на езерото беше Железния Джон, нали?