Флойд поклати глава ошашавен.
— Много е дълбоко за мен. Като онова езеро. Ако можете само за малко да смените темата от теорията към фактите, какво ни предстои по дневен ред?
— Да намерим Хеймскур, разбира се, за да разберем дали артефактът все още е при него — казах, зарадван, че мога да оставя трудната материя настрана. — Някакви предложения?
— Мозъкът ми е празен — каза Флойд. — Съжалявам. Тоя махмурлук така и не ми мина.
— Радвам се, че някои от нас не пиха — каза Стинго с внезапна нотка на раздразнение в гласа.
По лични причини бях радостен да го чуя, радостен, че отново се държи като нормален човек. Тази работа с мита го беше направила прекалено сериозен. Все пак освен нея имахме и друга работа, така че казах:
— Имаме само две възможности. Да намекнем наоколо за него и да съберем колкото можем информация. Или да изтърсим, че искаме да го видим. Аз лично съм за изтърсването, тъй като проучването ни е, така да се каже, ограничено във времето. — Десет дни до идването на Скръбния жътвар. — Хайде да попитаме Златурко, нашия майордом. Изглежда, че той знае всичко.
— Нека аз да го направя — протегна се Стинго. — Ще побъбря с него като със стар приятел. Ще извъртя разговора на тема наука и учени. И ще спомена за Хеймскур. Ще се върна скоро.
Флойд го изгледа, докато излизаше, и го изпрати с малък марш в ритъм с крачката му.
— Тая работа с Железния Джон май те е поразвълнувала, а? — каза Флойд, след като вратата се затвори.
— Да, и това е най-лошото. Не знам защо съм толкова притеснен.
— Жените. Аз имах шест сестри и при нас живееха две лели. Нямам братя. Никога не мисля за жени, освен за по една, и то при подходяща ситуация.
Вместо да изслушам поредната досадна мачовска история за подходящата ситуация, се извиних и излязох да потичам. Върнах се добре изпотен, направих няколко клякания и лицеви опори и отидох да се изкъпя. Когато излязох от банята, Стинго се беше върнал. Размаха вдигнатите си над главата ръце и аз скептично повдигнах вежди.
— Успех. Хеймскур е шеф на бандата, която работи за Каузата на науката. Поне така разправя Велди.
— Велди?
— Тукашният ни портиер. В края на краищата нали и той си има име. От това, което ми каза, имам чувството, че това общество е доста стратифицирано и всеки заема мястото, което му се полага. Учените се радват на голямо уважение. Велди беше твърде почтителен, когато говореше за тях, защото тяхната длъжност, изглежда, е много отговорна.
— Страхотно. Как ще се доберем до Хеймскур?
— Ще изчакаме търпеливо — каза Стинго и погледна часовника си. — Защото всеки момент ще дойде транспортът да ни откара при неговата високопоставена персона.
— Не и Огнените колесници! — изпъшка Флойд.
— Не. Но нещо, което звучи също толкова противно. Транспортът на насладата…
Преди да имаме време да се задълбочим над тази мисъл, се чу бодро потропване и златоодеждният Велди отвори широко вратата.
— Благородни господа, заповядайте, ако обичате.
Тръгнахме с високо вдигнати глави и отмерени крачки, прикривайки опасенията си. И все пак трепнахме и спряхме, когато видяхме какво ни очаква.
— Вашият Транспорт на насладата — обяви Велди гордо и с щедър жест махна към онова, което можеше да бъде само изкарана на сушата спасителна лодка.
Беше снежнобяла, построена от добре изпечени тухли, с дебела мачта, окичена с флагчета, и с малки бели колелета, едва видими под кила. Един униформен офицер погледна от рейлинга горе, отдаде чест, подаде сигнал и въжената стълба изтрака пред краката ни.
— Всички на борда — казах и поведох групата.
Горе ни очакваха тапицирани с възглавници дивани и прислужници, които ни сториха поклон и ни поднесоха кани с разхладителни напитки. Щом седнахме, офицерът даде сигнал и барабанчикът на носа завъртя бързо палките си, след което подхвана отмерени удари по басовия барабан. Още с първия отмерен удар Транспортът на насладата потрепера и след това бавно се понесе напред.
— Галера — без роби и гребла — каза Флойд.
— Роби колкото искаш — казах аз, когато вълна от мъжка пот лъхна през фуниевидния вентилатор до мен. — Но вместо гребла натискат някакви лостове или нещо такова, за да въртят колелата.
— Не се оплаквайте — каза Стинго. — Не и след Огнените колесници.
Затъркаляхме се тромаво между сградите. Кимахме на зяпачите от двете страни на улицата и помахвахме царствено на някои от възторжените ни фенове. Минахме през нещо, което, изглежда, беше квартал с резиденции, а след това навлязохме в огромен двор, по-точно парк. Пътят ни лъкатушеше през дървета, покрай редица украсени фонтани и най-накрая тромаво се спряхме пред постройка с остъклени стени. Там ни чакаше група елегантно облечени старци, предвождана от най-стария от всички, в бели одежди. Лицето му беше невероятно набраздено от бръчки. Спуснах се по стълбата и тупнах пред него.