— Нима имам честта да се обърна към благородния Хеймскур?
— Така е. А ти си Джим от Плъховете. Добре дошли, добре дошли всички.
Последваха много ръкувания и радостни и възторжени викове, след което Хеймскур прекъсна церемонията и ни поведе към остъклената сграда.
— Добре дошли — каза той — Дважди добре дошли в колежа на познанието, откъдето произтичат всички блага. Ако ме последвате, ще ви обясня естеството на нашите занимания. Тъй като вие, господа, пристигате от бушуващите хибридни светове извън нашите мирни граници, сигурно ще оцените как приложението на интелигентността превръща нашето общество в такъв щастлив и мирен свят. Никакви конфликти, никакви различия, място за всички и всеки на своето място. Надолу по този път са Фазите на Физиката и Хармониите на Химията. Натам пък са Авенютата на Агрономията, до тях са Метаплазиите на Медицината, а отвъд тях е Музеят на Мъжкото човечество.
— Музей? — попитах безцеремонно. — Направо обожавам музеите.
— Тогава непременно трябва да разгледате нашия. Той проследява трудностите, през които сме преминали, преди да стигнем дотук, ритуалите на преход и пречистване, преди да намерим безопасен пристан на този свят. Тук отраснахме и достигнахме разцвет, и всичко е ясно описано за всички, които искат да видят.
И изключително скучно, да не кажа тъпо. По-бяло от бялото, по-чисто от чистото. Единственото, което липсваше, бяха нимбите около главите на светците, които бяха сторили толкова много добро.
— Вдъхновяващо — казах аз, след като най-после стигнахме до края на експозицията.
— Наистина.
— А надолу по онзи коридор?
— Там е музеят за студенти. Биолозите могат да изучават растителния живот на нашата планета, геолозите — слоевете и шистите.
— Археолозите?
— Уви, твърде малко. Само най-груби артефакти, останали от отдавна измрели туземци, които първи са се заселили тук.
— Може ли?
— Но разбира се. Сами виждате — примитивни факли и груба керамика. Ръчна брадва, няколко върха на стрели. Имаше много малко, което си струваше да се запази, а и ние не сме се престаравали в ролята на архивисти.
— Нищо повече?
— Нищо.
Измъкнах снимката от вътрешния си джоб, поех дълбоко дъх и му я подадох.
— Може би сте чували, че пазачите в Пентагона ни обещаха някои услуги, ако им помогнем да намерят това.
— Нима? Аз лично не бих повярвал на нито една тяхна дума.
Той взе снимката, примигна и ми я подаде обратно.
— Напълно в техния стил. Само лъжат хората и им създават проблеми без никаква причина.
— Лъжат?
— За това. Беше донесено тук. Аз лично го изследвах. Изобщо не е местно, не би и могло да бъде. Вероятно нещо, което се е отчупило от древен звездолет. Безсмислено и без никаква стойност. Вече го няма.
— Няма го? — Постарах се да прикрия паниката в гласа си.
— Зарязано. Няма го в Рая. Не съществува. Мъжете нямат нужда от подобна глупост, затова беше махнато завинаги. Забрави за тази безсмислена тема, Джим, и нека да поговорим за много по-интересни неща. Например за музиката. Искам да ми кажеш дали сами си пишете текстовете…
17.
На връщане бяхме доста умълчани въпреки разнообразните удоволствия, които ни предлагаше Транспортът на насладата. Едва зад затворените врати на нашия апартамент се отворихме. Кимах одобрително, докато слушах богохулните и нецензурни проклятия, които се сипеха от устата на Флойд. Той имаше съвършено чувство за стил и продължи дълго, без нито веднъж да се повтори.
— По дяволите — казах, когато спря за момент, за да си поеме дъх. — Тоя път наистина здраво ни прекараха.
— Така е — съгласи се Стинго. — Но освен това ни излъгаха.
— Какво имаш предвид?
— Имам предвид, че Хеймскур просто ни прати за зелен хайвер. Повече от половината от неговата така наречена история на науката си беше чиста пропаганда за тълпата. Ако не можем да му вярваме за това, как можем да му вярваме, когато нарина цял куп недомлъвки за артефакта? Помните ли последните му думи?
— Не.
— Нито пък аз. Но се надявам, че някой ги е запомнил. Предполагам, че не сте забелязали, но по време на това пътуване падна голямо чесане по главата и бъркане в носа от моя страна.