Днес Флойд не беше особено интелигентен и при тази новина зяпна. Аз се усмихнах и пъхнах показалеца в ухото си.
— Хайде, небесно ухо. Приемаш ли ме?
— Не, но те чувам — отзова се Тремърн през нокътя ми.
— Добре. Но по-важното — слуша ли разходката ни с екскурзовода?
— Цялата. Много досадно. Но все едно я записах, както ме помоли.
— Помолил те е Стинго. Всекиму според заслугите. Ще бъдеш ли така добър да ни извъртиш записа на последната реч за артефакта?
— Ей сега. — След скърцане и звукове на високи обороти се чу гласът на стария ни екскурзовод.
— Зарязано. Няма го в Рая. Не съществува. Мъжете нямат нужда от подобна глупост, затова беше махнато завинаги.
След две повторения го записах едно към едно.
— Това е всичко. Благодаря.
— Виж — каза Стинго, като потупа листа. — Увърта се като невестулка. Този хитър стар дявол просто си играеше с нас, понеже знаеше, че имаме някаква сериозна причина да се интересуваме от това нещо. Нито веднъж не казва, че е унищожено. Зарязано? Това означава, че то все още би могло да се намира някъде. Няма го в Рая? Значи би могло да е на всяко друго място на тази планета. Но най-много ми харесва фразата за мъжете, които нямат нужда от него.
И се ухили като играч на покер, който сваля пет аса.
— Ако мъжете нямат нужда от него, какво да кажем за жените?
— Жените? — Усетих как челюстта ми се отвори и се затвори с тракане. — Какво жените? Нали тук има само мъже?
— Колко си прав! А точно от другата страна на градската стена има — какво? Обзалагам се, че жени. Или е така, или тук пада страхотно клониране. Аз лично залагам на природата и на някакъв вид връзка през стената.
Моят челюстофон издрънча и гласът на Тремърн отекна в синусите ми:
— Съгласен съм със Стинго. Мадонет също. Тя вече е тръгнала покрай стената към града и ще докладва веднага щом се натъкне на нещо.
Понечих да протестирам, но се усетих, че е без полза, и млъкнах.
— Изглежда — казах, — че бандата, която управлява тук, лъже за всичко. Така че лъжите за артефакта са си нещо съвсем естествено. Ще трябва да чакаме…
Млъкнах, защото на вратата се почука учтиво и се показа Велди.
— Добри новини! — обяви той с поглед, грейнал от възбуда. — Железния Джон е решил да говори със Стоманените плъхове, и то в самия Вериториум. Почест, която е над всички почести. Побързайте, благородни господа. Но първом изтупайте дрехите си и с изключение на Флойд с неговата геройска брада, моля, постарайте се да почистите с бръснача следобедната сянка, що в този миг краси музикалните ви челюсти. Ах, какви удоволствия ви чакат!
Можехме да минем и без удоволствията. Но това си беше царска заповед и нямаше как да я заобиколим. Ударих си бързо една контра и загладих челюстта, като се постарах да не се въся на образа си в огледалото. Излязох последен, качихме се мълчаливо на борда на Транспорта на насладата и тромаво ни подкараха към неумолимата съдба.
— Защо пък и тримата? — каза Стинго, отпивайки от чашата си изстудено вино. — Последния път на урока с обучаващия филм беше само ти, нали, Джим?
— Нямам представа — отвърнах. Щеше ми се да сменим темата.
Не останах особено доволен от лековатия му тон. Опитах се да си представя как Мадонет се приближава сама към другата част на града, но мислите ми все се тътреха подир Железния Джон. Какво щеше да стане пък сега?
Влязохме във Вериториума и се изненадах колко просторен се оказа той. Сега беше по-добре осветен и видях, че има много подредени в полукръг столове. Всички те се оказаха заети с най-възрастната колекция от обитатели на Рая, която бях срещал до този момент. Плешиви темета и сива коса, бръчки по лицата и беззъби челюсти.
Железния Джон лично пристъпи да ни поздрави.
— Вие сте най-сърдечно добре дошли тук и тези места са за вас. — Бяха трите най-хубави места на първия ред, отделени от останалите. — Вие сте нашите почетни гости, музикални Стоманени плъхове. Този повод е специален — специално за младия Джеймс ди Гриз. Ти си най-младият мъж тук, Джим, и много скоро ще разбереш защо ти оказваме тази чест. Твоите приятели ще наблюдават, надявам се, с удоволствие. Не само ще изпитат удоволствие, но се надявам искрено, че ще се научат чрез наблюдение. А сега да започваме…
Светлините угаснаха и залата потъна в мрак. Чу се лек смях. Появи се лъч светлина и видях как едно малко момче изприпка напред. Носеше голяма кутия. Остави я на земята, вдигна капака, извади един пумпал и го завъртя. След това извади кубчета и започна да строи куличка. Когато куличката стана достатъчно голяма, момченцето се обърна да извади от кутията друга играчка. Беше много съсредоточено малко момченце, около осемгодишно. Порови по-надълбоко в кутията, огледа се нацупено и каза: