— Не се крий, Мечо.
Погледна зад кутията, после отново в нея и след това с внезапна решителност се обърна и бързо се отдалечи. Скри се от погледа ми, но долових как бързите му стъпки се отдалечават и после спират. После момчето се върна. Носеше пухено мече. Пусна го до кутията и започна да строи втора куличка.
Сцената се освети още повече и разбрахме, че се намираме в задната част на царския двор. Момчето беше само — наистина ли само? В мрака в дъното на двора имаше нещо, очертанията му ставаха все по-видими.
Беше желязна клетка, а вътре в клетката кротко седеше Железния Джон. Момчето извика, събори куличките и се втурна да събира разпилените кубчета. Погледна към Железния Джон и после настрани. Клетката и нейният обитател явно бяха позната гледка.
Нищо особено не се случваше. Момчето си играеше, а Железния Джон го гледаше мълчаливо. И все пак въздухът сякаш беше наелектризиран и дишах трудно. Знаех, че предстои да се случи нещо съдбоносно, и когато момченцето отново се пресегна да бръкне в кутията с играчки, усетих, че се навеждам напред.
Когато то извади от кутията малка златна топка, усетих, че съм спрял дъха си. Пуснах го с въздишка. Оказа се, че не съм единственият, защото чух наоколо още много въздишки.
Топката подскочи, изтъркули се и момченцето се разсмя весело.
После я подхвърли още веднъж, този път по-силно, и тя се търкулна надалече. Промуши се през решетките на желязната клетка и се спря в краката на Железния Джон.
— Това си е моята топка — каза момчето. — Дай си ми я.
— Не — каза Железния Джон. — Трябва да отвориш тази клетка и да ме пуснеш. Тогава ще си получиш топката.
— Заключена е — каза момчето.
Железния Джон кимна.
— Разбира се. Но ти знаеш къде да намериш ключа.
Момчето заотстъпва и заклати глава отрицателно.
— Къде е ключът? — попита мъжът в клетката, но момчето си беше отишло. — Къде е ключът? Но ти си само момче. Може би си прекалено малък, за да знаеш къде е ключът. Трябва да пораснеш повече, за да го намериш.
От публиката се чу одобрително мърморене. Беше много важно да се намери ключът, знаех това. Ключът…
Точно тогава си дадох сметка, че Железния Джон гледа в мен. В клетката беше самият той. Това не беше холофилм. Той гледаше в мен и ми кимаше.
— Джим, обзалагам се, че знаеш къде е ключът. Ти не си вече момче. Можеш да го намериш — сега.
Гласът му ми подейства като остен. Изправих се, пристъпих към кутията с играчки. Краката ми докоснаха едно кубче и то се изтърколи встрани.
— Ключът е в кутията с играчки — казах аз, но не повярвах на собствените си думи, още докато ги произнасях. Погледнах към Железния Джон, който с поклащане на главата ми каза „не“.
— Не е в кутията.
Погледнах отново надолу и разбрах, че наистина знам къде е ключът. Вдигнах очи към Железния Джон и той тържествено ми кимна.
— Ти наистина знаеш къде е ключът за клетката. Сега можеш да ме освободиш, Джим. Защото знаеш къде е ключът… Вътре в…
— Мечока — казах.
— В мечока. Той не е истински мечок. Пухените мечета са за децата, а ти вече не си дете. Вътре в мечока.
Пресегнах се, отърсих с клепачи сълзите, които замъгляваха очите ми, сграбчих мечето, усетих меката тъкан между пръстите си. И чух един силен глас, който процепи тишината.
— Не е съвсем така, Джим, не е съвсем така. Ключът не е там, той трябва да е под възглавницата на майка ти!
На Стинго му се беше наложило да се приближи до мен и да извика, за да надмогне ревовете наоколо.
— Майката не иска синът й да я напусне. Затова крие ключа от клетката на Железния мъж под възглавницата си. Синът трябва да открадне ключа…
Разгневените гласове го заглушиха. После изведнъж стана тъмно, някой налетя върху мен и ме събори. Опитах се да се изправя, да му отвърна, но нечий тежък крак стъпи върху ръката ми. Закрещях силно от внезапната болка, но сред настъпилата шумотевица гласът ми не се чуваше. Нещо се стовари върху мен и тъмнината стана още по-плътна.
— Джим, добре ли си? Чуваш ли ме?
Видях лицето на Флойд надвесено над моето. Изглеждаше доста загрижен. Дали бях добре? Откъде да знам? Лежах в легло, сигурно бях спал. Защо ме будеше?
После си спомних, седнах и го стиснах за ръцете.
— Вериториумът! Стана тъмно, нещо се случи. Не мога да си спомня…
— Не мога да ти помогна, защото и аз не си спомням. Шоуто обаче си го биваше. Трудно ми беше да следя нишката, но ти беше вътре, спомняш ли си? — Кимнах. — Май ти харесваше, макар да не беше много щастлив, че трябва да разкъсаш пухеното мече. Тогава Стинго отиде при тебе на сцената и забавлението започна. Или по-скоро свърши. В този момент всичко се обърка.