Артефакт или не, оставаха ми само девет дни до края на личната ми орис. Когато за пръв път чух за тридесетдневния срок, като че ли не бях толкова притеснен. Тридесет дни са доста време. Така си мислех.
Но девет дни изобщо не са много време. А след внезапното изчезване на Стинго проблемите ми ставаха повече, не по-малко.
— Излизам да потичам — извиках на Флойд и скочих в спазъм на придобита от страха енергия. — Чувствам се вдървен след това спане. Излизам да си прочистя главата.
Преди да ми отговори, вече бях затръшнал вратата и тичах по улицата. Поех по маршрут, различен от обичайния, и сменях посоката случайно. Пред себе си видях градина с полпетонови дървета, строени в изрядни редици и отрупани с плодове. Затичах се по пътечката между дърветата, като в същото време се оглеждах наоколо. Нямаше никого. Едва ли райците бяха поставили подслушващи устройства и между дърветата.
Но можеше и да има. Насочих се към прясно изораното поле и поех между браздите. Тук сигурно беше достатъчно безопасно. Тракнах два пъти с челюстите.
— Ало, Тремърн, чуваш ли?
— Тъй вярно, Джим. Чакаме с нетърпение доклада ти. Би ли казал какво става с вас? Рекодерът е включен.
Задържах се още малко в тичащо положение, после спрях да завържа връзката на обувката си, предадох се и седнах на земята, докато свърша подробния доклад. Бях уморен. Химикалите, които продължаваха да подритват из нервната ми система, не се държаха никак добре с мен.
— Ето това е — привърших. — Стинго изчезна. Може и да е мъртъв…
— Не е. В това можеш да си сигурен. Преди няколко часа получихме от него радиосъобщение, само няколко думи, после връзката се изгуби. Трябва да е скрит някъде дълбоко в града, зад стени, през които радиосигналът не може да проникне. Сигурно са го премествали от едно място на друго и се е озовал на открито само колкото да изпрати кратка радиограма.
— Какво каза?
Записът беше кратък и изпълнен с пукане. Започваше със статичен шум и завършваше с такъв. Но пък говореше самият Стинго.
— … няма да стане! Като те пипна, ще ти…
Следващата дума не можеше да се долови — но можех да измисля поне половин дузина, които да допълнят сметката.
— Какво според вас да правим? Да се махаме ли оттук?
— Не, продължавайте си работата. Ще ви потърсят.
— Ще ни потърсят? Кой, какво, кое? Хайде, Тремърн, казвай.
Отговор не последва. Станах и си изтупах гащетата. Доста загадъчно. Тремърн имаше нещо предвид, но не искаше да ми го каже. Сигурно се боеше от подслушвачи. Може би знаеше нещо, което аз не знаех.
Тръгнах обратно в тръс, усилих темпото, после преминах на бързо ходене, после на бавно, после се затътрих. Ако разстоянието беше още по-голямо, сигурно щях да завърша на четири крака. Но сега с препъване се добрах до апартамента и се срутих задъхан на дивана. Флойд ме изгледа озадачен.
— Изглеждаш, сякаш са те натопили в казан и после са те отъркаляли в пепел.
— Още по-лошо. Вода, бързо, много.
Пих, докато се задавих, после си сипах още една чаша и изтощен му я подадох.
— Скапах се. Бъди така добър да ми подадеш раницата. Имам няколко хапчета витамини. Трябва да ме оправят.
Той ми подаде, раницата и аз измъкнах два супер-тонизатора и глътнах единия.
— Витамини. Няма да навредят и на теб — казах и му подадох другия. Този път Флойд показа малко по-бърза умствена реакция, отколкото напоследък, и не ми зададе въпроси.
Май бяхме улучили точния момент. Вълната на добро самочувствие и енергия тъкмо успя да отмие почти пълното ми изтощение, и ето ти го Велди отваря вратата.
— Стани! — изкомандва той.
Не помръднах.
— Велди — казах. — Стари и верни ми прислужнико. Къде остана мекото почукване? Къде е ласкавият тон?…
— Казано ми е, че вие, Стоманени плъхове, сте най-обикновени гадни мръсни гризачи. Създавате проблеми. Ставайте и тръгвайте.
Чу се отривисто троп-троп на маршируващи крака и сержант Льотур нахлу с цял отряд войници в пълно въоръжение — сиреч с копия със зловещ вид, блестящи брадви и бодливи боздугани.
— Трябва да ме последвате — заповяда той. Не изглеждаше особено щастлив.
— Вече не си ли музикален фен, Льотур? — казах аз и бавно се изправих.
— Изпълнявам заповеди.
Заповеди, които очевидно не харесваше. Но на които, разбира се, трябваше да се подчини, тъй като независимото мислене не се толерира в армията. Флойд ме последва и отрядът се престрои. Четирима пред нас и четирима зад нас. Льотур провери строя, кимна одобрително, застана отпред и вдигна копие.