И бях отхвърлен още във въздуха. Железния Джон беше колкото голям, толкова и бърз. Беше се извърнал докато още летях във въздуха и беше замахнал с ръка. Отблъсна ме встрани и ме просна на пода. Гласът му прозвуча дълбоко и застрашително като тътнещ в далечината вулкан.
— Искаш да си първият ли, малко човече? Искаш другите да видят твоето унищожение? Може би така ще е най-справедливо, тъй като ти си им водачът.
Приближаваше се бавно към мен и усетих, че съм се разтреперал от страх. Страх? Да, защото той не бе човек, беше повече от човек. Той беше Железния Джон, част от оживялата легенда, и аз не можех да го нараня.
Не, не беше! Изправих се — единият крак ме болеше — и се отдръпнах. Той беше много по-голям, по едър, по-силен от мен. Но не беше легенда. Беше човек.
— Голям тлъст червен мърляч! Космат шарлатанин!
Очите му се разшириха, червени и гневни. Извитите му пръсти посегнаха към мен. Замахнах с юмрук към челюстта му, видях блокиращото му движение, извъртях се и нанесох мълниеносен ритник в коляното му.
Съприкосновението се получи, но той не направи никакъв опит да го избегне. Стъпалото ме заболя. Капачката на коляното му изглеждаше незасегната.
— Аз съм Железния Джон — изрева той. — Железен! Железен!
Паднах по гръб. Измъкване нямаше. Замахнах и нанесох жесток удар с ръба на дланта си, който той посрещна с бицепс. Все едно че удрях по камък. А после неговият юмрук в ребрата ми ме сгъна и ме запрати в дъното на залата.
Вдишах дълбоко. Заболя ме. Усетих, че нещо ми се е счупило. Ставай, Джим! Успях да се изправя на колене, но той вече беше до мен.
Примигнах — две ръце обхванаха краката му и го дръпнаха. Железния Джон ритна назад. Стинго беше допълзял зад него и се мъчеше да го повали, но един съкрушителен удар го отпрати обратно към стената. Той се срути и повече не помръдна.
Всичко това го забелязах с периферното си зрение, защото в мига, в който Железния Джон се бе разсеял, скочих, обхванах с ръка врата му и стиснах китката си. Натиснах здраво гърлото му с долната част на ръката си, за да счупя ларинкса, да му спра кръвта и въздуха. Хватка, която убива за секунди. Лицето ми се зарови в буйната му червена козина, стиснах силно, още по-силно…
Без никаква полза. Усещах яките жили на врата му — като стоманени пръчки, които поемаха натиска, приложен на гърлото му. Той бавно повдигна едната си ръка, после пръстите му потънаха дълбоко в плътта ми…
… изхвърчах през стаята, издрънчах в стената и рухнах.
Осъзнах, че гласът, който вие от болка, е моят собствен. Войникът при вратата ме погледна и извърна очи. Стинго се бе проснал неподвижен след ужасния ритник. И аз не можех да направя нещо повече, освен да пълзя.
Поне Железния Джон беше почувствал хватката ми — разтриваше врата си. Усмивката беше изчезнала от лицето му, от устните му капеше гъста пяна. Само един удар и бях мъртъв…
— Ей, Железния — чу се глас. — Забрави нещо. Мен.
Говореше Флойд. Слаб, с черна брада, равнодушен. Беше стоял и гледал, когато Железния Джон ритна Стинго и когато се срутих и аз. Едва сега се размърда.
Стъпка по стъпка. Напред. С изпънати ръце и леко извити пръсти. Железния Джон, изпаднал в буйна ярост, скочи към него.
Но не улучи, защото Флойд го нямаше там. Беше се озовал встрани и изрита гиганта в ребрата така, че оня залитна и почти падна.
— Ела, ела — каза Флойд с толкова тих глас, че едва го чух. — Ела да те унищожа.
Железния Джон бе станал предпазлив — даваше си сметка за бързата реакция на своя противник. Разпери широко ръце и бавно тръгна напред. Като природна сила. Неумолим и неизбежен.
Две бързи тупвания — два удара — и Железния Джон се олюля. А Флойд отново бе извън обхвата му и бавно го заобикаляше. Внезапен ритник, удар — после отново встрани.
Каквото и да направеше, Железния Джон не можеше да предотврати крайния изход. Вече изтощен, той нападна внезапно, пресегна се и удари. И докосна само въздуха. Флойд беше пред него, зад него — и непрестанно му нанасяше удари. Изтощаваше го.
Продължиха да се въртят в кръг още няколко минути. Флойд продължаваше да е все така бърз и все така внезапно нанасяше удари, докато червеното чудовище ставаше все по-бавно и по-бавно, ръцете му се смъкваха все повече, а непрестанните удари изсмукваха силата му. Сигурно вече разбираше, че при тези обстоятелства битката може да завърши само по един начин. Но продължаваше да е опасен. Сякаш случайно, полесражението се приближи към мен.
Разбрах, че е тръгнал за мен! В последния кратък миг преди да се хвърли върху ми успях да издърпам крака си и го ритнах право в лицето. Той падна, но ръцете му се впиха в глезена ми. Задърпа ме към себе си, пресегна се нагоре, по-нагоре, към гърлото ми…