Последва чукане, тропот и вратата се отвори. Флойд вкара в стаята една инвалидна количка и Стинго вдигна увитата си в бяло ръка.
— Изглежда, ти успя, Джим. Край на мисията. Поздравления.
— Да ти се връща, както и на Флойд. И след като Стоманените плъхове отново са заедно, може би за последен път, имате ли нещо против да си изясним някои неща? Отдавна усещам, че вашият подбор не беше съвсем случаен. Ако ми е позволено да попитам — кои точно сте вие, приятели? Подозирам например, че ти беше избран не само заради музикалните си способности, така ли е, Стинго?
Той кимна с бинтованата си глава.
— Почти. Но Мадонет е точно това, за което се представя.
— Момиче за всичко в офиса, чието хоби е да пее — обади се тя.
— Загубата за офиса е печалба за музиката. — Усмихнах се и й пратих въздушна целувка. — Крачка назад, две напред. Стинго, имам чувството, че ти всъщност не си пенсионер. Прав ли съм?
— Прав си. Въпреки че се гордея с музикалните си способности. Което впрочем, ако държиш да знаеш, беше причината да бъда натикан в цялата тази операция от своя стар другар по пиячка адмирал Бенбоу.
— Другар по пиячка! Този, който пие с адмирал…
— Трябва също да е адмирал. Абсолютно вярно. Аз съм Весекокусно…
— Не те разбрах съвсем.
— „Весекокусно“ е съкращение за Въздушно-секторен командир по културните сношения. Би могъл да си затвориш джуката. Може би в този контекст „сношение“ не е най-подходящата дума. Културни взаимоотношения вероятно е по-добрият израз. Завършил съм археология и културна антропология, което преди всичко ме привлече към службата. Да го наречем приложение на теорията в практиката. Бях проследил историята с чуждия артефакт с голям интерес. Така че бях узрял за внедряването, както би се изразил, когато Вонящия Бенбоу ме покани да стана доброволец.
— Вонящия?
— Да. Смешен прякор, нали? Получил го е още в академията, след някакъв химичен опит, но това е извън темата. Доста мислех за това назначение и дали да напусна бюрото си. Беше ми много приятно. Като изключим последния инцидент, разбира се.
— А по каква причина Флойд е сред нашите редици? Да не би и той да е адмирал?
Флойд ме погледна с овчи поглед.
— Хайде, Джим, знаеш много добре. Аз дори избягах от колежа, да не говорим за следване…
Вдигнах обвиняващо пръст.
— Като оставим академичните семестри настрана, ти също имаш някаква стойност в Специалния корпус.
— Добре де, имам. Наистина се падам нещо инструктор…
— Кажи му, Флойд — намеси се гордо Стинго. — Да си главен шеф-инструктор в Школата по ръкопашен бой не е нещо, от което човек би трябвало да се срамува.
— Напълно съм съгласен! — казах. — Ако не беше факир в ръкопашния бой, нямаше да сме тук. Благодаря ви, момчета. Мисията е изпълнена. Да полеем.
Докато вдигахме чаши, чукахме се и отпивахме на екс, се сетих за майка си. Много рядко ми се случва. Сигурно цялото това дълбане в мъжко-женски митове събуди спомена за нея. По скоро за онова, което обичаше да казва. Много суеверна беше мама. По всеки повод — суеверие. Едно, което бях запомнил най-добре, беше за случаи, когато казваш колко страхотно ти вървят работите или колко хубав ден е днес. „Захапи си езика“ — казваше тя.
Което значеше — недей да предизвикваш дявола. Сниши си главата. Защото като кажеш, че нещо е добро, сигурно ще предизвикаш обратното.
„Захапи си езика“? Ох, стара ми добра майчице. Какво малодушие!
Докато свалях чашата, една жена нахлу през отворената врата. Млада жена с разкъсани дрехи, покрита с прах. Олюляваше се.
— Включете алармата… — изстена тя. — Бедствие… Експлозия!
Мадонет я прихвана, вслуша се в шепота й и вдигна поглед ужасена.
И се свлече.
— Ранена е… Бълнува… нещо за… научната сграда е унищожена, изчезнала! Всичко!
Точно в този момент усетих, че ледени щипци се впиват в гърдите ми толкова здраво, че почти не можех да проговоря.
— Артефактът — беше единственото, което успях да изрека.
Мадонет бавно кимна.
— Точно там беше, така ми казаха. В научната сграда. Значи и той е изчезнал.
21.
Решението на Стоманените плъхове беше единодушно и просто: за един ден бяхме направили достатъчно. Всички бяхме живи, макар и не съвсем добре. Бяхме намерили артефакта, тъй че нашата задача беше изпълнена. Фактът, че впоследствие той беше разрушен, не би трябвало да ни интересува. Поне така се надявах. Сега бяха длъжни да ми осигурят противоотровата. Задържах тази мисъл упорито в главата си, преди да заспя. Беше време за почивка. Раните трябваше да заздравеят, тъканта да зарасне, умората да свърши. Лечението и здравият нощен сън щяха да се погрижат за всичко това.