На следващата утрин се довлякох до градината в новата ни резиденция. Слънцето светеше ярко. Сънят беше премахнал умората, което означаваше, че усещах натъртванията си още по-възторжено. Въздействието на лекарствата беше започнало да надмогва болката и аз се отпуснах на стола, изчаквайки благотворното им действие. Скоро се появи и Стинго с инвалидната си количка. Усмихнах му се гостоприемно.
— Добро утро, адмирале.
— Моля те, Джим. Все още съм Стинго.
— Тогава, Стинго, понеже сега сме сами, позволи ми да изкажа най-сърдечната си благодарност затова, че прекъсна процедурата по промиването на мозъка ми от страна на Железния Джон. За което, за съжаление, се наложи да платиш доста висока физическа цена.
— Благодаря ти, Джим, оценявам го. Но трябваше да го направя. За да те спася от програмирането. Освен това наистина загубих търпение. Пухено мече, как ли пък не! Пълна гавра с историята.
— Значи няма пухено мече? Нито златна топка?
— Златната топка — да. Тя символизира невинността, удоволствията на детството, когато не си отговорен за нищо. Когато порастем, я загубваме. За да си възвърнем тази свобода, митът ни казва, че трябва да намерим топката под възглавницата на мама — и да я откраднем.
— Но в едно общество без жени човек не може да има майка, затова митът е трябвало да се пренапише?
Стинго кимна, после се намръщи и се попипа по превръзката на главата.
— Преразказан е като безсмислица. В оригиналната версия майката не желае нейното момче-дете да порасте, представя си го като малко и винаги зависимо от нея. Независимостта трябва да бъде открадната от майката. Оттам и златната топка под нейната възглавница.
— Много дълбоко.
— И много очарователно. Човечеството е зависимо от своите митове, за да може да осмисли своето съществуване. Извратиш ли мита, извращаваш самото общество.
— Като Железния Джон и неговите приятели от другата страна на стената.
— Точно така. Но това, което става там, е много по-опасно, отколкото чистото редактиране на мита. Подозирах, че пускат и някакви наркогазове, и се оказах прав. Вие с Флойд се бяхте изцъклили и практически бяхте парализирани от хипнозата. Тъй че не ставаше въпрос само за най-обикновено слушане на поредния разказ за магнетичното поле на дълбоко мъжкото начало. Ставаше въпрос за една много вредна и безумна теория, която трябваше да бъде дълбоко забита в твоя мозък, в твоето подсъзнание. На теб ти промиваха мозъка, опитваха се да поставят мисленето ти под контрол — а тази груба и насилствена сугестия би могла да причини непоправимо зло. Бях длъжен да я спра.
— Рискувайки същевременно собствения си живот?
— Може би. Но съм сигурен, че и ти щеше да направиш абсолютно същото, ако обстоятелствата бяха обърнати.
Не отговорих на това. Дали щях? Усмихнах се тъжно.
— Мога ли поне да ти кажа „благодаря“?
— Можеш. Много го оценявам. Но да се върнем към работата. Докато не са дошли останалите, да минем на по-неотложните неща. Сега, след като се разкрих, така да се каже, освобождавам капитан Тремърн и поемам цялата операция под свое командване. Аз имам по-добри възможности да изключа капана от командния канал и да осигуря доставянето на твоя антидот веднага. Или поне по-скоро. След като поех командването, първата ми команда беше да го изпратят веднага.
— Значи знаеш за моята трийсетдневна отрова? Ако мога да бъда откровен — защо да не ти го кажа — тази работа доста ме притесни. Благодаря ти…
— Не бързай да ми благодариш. Защото искам твоето уверение, че ще изпълниш тази задача до края, независимо от трийсетдневната отрова.
— Разбира се. Наех се на тази работа, платиха ми и аз дадох дума, че ще я свърша. Отровата беше просто идея на някакъв бюрократичен глупак за осигуряване на пълно обвързване.
— Бях сигурен, че ще го кажеш. Знаех си, че ще продължиш, независимо дали си, или не си заплашен със смърт.
Защо се почувствах толкова неловко, когато ми го каза? Всичко това ми го говореше старият приятел Стинго. Или зад тези думи се чувстваше силният адмиралски полъх? Станеш ли военен, завинаги си оставаш военен… Не, не можех да си мисля лоши неща за него. Но по-добре беше да не забравям, че отровата продължава да ферментира вътре в мен. Той се усмихна широко и аз му отговорих с огледална усмивка, макар че дълбоко в мен тревогата и страхът продължаваха да тормозят и да драпат по струната на мисълта ми. Намери артефакта, Джим. Това е най-сигурният начин да си получиш противоотровата.
Усмихнах се и се засмях. Но само външно.