Той съвсем благоразумно отскочи назад, когато се хвърлих към него. Но веригата на глезена ми попречи да го достигна. Пръстите ми се свиха безполезно точно пред гърлото му.
— Ако престанеш да дращиш във въздуха, ще ти обясня — каза Наркозес с нотка на отегчена изтънченост. Зачудих се дали го прави винаги. Скръстих ръце и отстъпих назад.
— Така е по-добре. Макар да съм адвокат с лиценз за работа на тази планета, аз съм също така представител на Галактическия съюз.
— Страхотно. Паскьонджаците искат да ме удавят, вие ме отравяте… Не беше ли тази Галактика мирна?
— Губиш време. Тук съм, за да те освободя. При определени условия, разбира се. Съюзът има нужда от криминален престъпник. Човек, който е едновременно и опитен, и благонадежден. Което си е чист оксиморон. Ти доказа криминалните си способности с почти успешната кражба. Отровата гарантира твоята благонадеждност. Мога ли да смятам, че ще сътрудничиш? В най-лошия случай животът ти се удължава с тридесет дни.
— Да, разбира се. Давай нататък. Не че имам някакъв избор.
— Нямаш.
Той погледна часовника, залепен на нокътя на малкия му пръст, и отстъпи встрани, защото вратата се отвори и влезе бузест брадат младеж с пачка документи.
— Великолепно — каза Наркозес. — Носиш ли последната дума? — Младежът кимна. Вратата отново бе затворена и заключена.
— Пет минути — каза Наркозес.
Новодошлият дръпна ципа на гащеризона си, свали го и заедно с него изчезна дебелината му. Гащеризонът бе дебело ватиран. Оказа се, че младежът изобщо не е дебел, а строен и мускулест като мен. Когато свали и фалшивата си брада, разбрах, че си приличаме като две капки вода. Примигнах и зяпнах в собствената си физиономия.
— Остават още четири минути, ди Гриз. Обличай костюма. Ще ти наглася брадата.
Мускулестият непознат навлече захвърлената ми роба. Наркозес извади от джоба си ключ, наведе се и отключи прангата на глезена ми. Подаде я на другия, който безстрастно я сложи на собствения си глезен.
— Защо… защо го правите? — попитах.
Той не ми отговори, а само се пресегна, взе пистолета и каза със собствения ми глас:
— Ще ми трябва друг патрон.
— Полковникът ще ти даде — рече Наркозес.
Тогава се сетих за нещо, което беше казал преди малко.
— Вие ме нарекохте ди Гриз. Знаете името ми?
— Знам много повече от това — каза той, докато притискаше брадата и мустаците на лицето ми. — Вземи тези бумаги. Последвай ме. И си дръж езика зад зъбите.
Бях много щастлив да изпълня всички тези указания. Хвърлих последен поглед към собственото си оковано „аз“ и пристъпих напред към свободата.
3.
Заситних след Наркозес с документите под мишница, като се мъчех да си внуша, че съм брадат и дебел. Пазачите не ни обърнаха внимание — всички до един наблюдаваха със садистично възхищение как водонепропускливата врата се затваря.
— Чакай! — извика полковникът, отвори малка кутия и извади от нея един патрон.
Вдигна глава, докато минавах покрай него, и ме погледна право в очите. Усетих как от порите ми избива пот. Стори ми се, че този мигновен поглед продължи цял час. После той се извърна и извика:
— Отворете вратата, идиоти! Зареждам пистолета и тогава затваряме.
Завихме по коридора и пагубната за здравето ми група изчезна от полезрението. Тихо, както си бях наложил, последвах адвоката през силно охранявания портал, в един асансьор, извън него и най-после през последната врата, най-после извън Монетарницата. След като минахме покрай въоръжените стражи и се запътихме към очакващата ни наземна кола, въздъхнах облекчено и казах:
— Господин…
— Стига вече! В колата. Ще говорим за вдигане на заплатата в кабинета, не преди това.
Наркозес явно знаеше неща, които ми бяха убягнали. Подслушвателни устройства в декоративните дървета, покрай които минавахме? Акустични микрофони, насочени към нас? Едва сега си дадох сметка, че внимателно планираното ми престъпление се бе оказало пълен провал още от самото начало.
Шофьорът беше мълчалив като гробница. И също така отблъскващ. Загледах се в тичащия назад поток от сгради. После се появиха предградията. Продължихме, докато не стигнахме до една ниска постройка сред потънал в зеленина квартал. Предната врата се отвори и после безшумно се затвори зад нас, очевидно без никаква човешка намеса. Същото се случи и с вътрешната врата, която беше изящно украсена със златна табела с инкрустирани бижута: