Выбрать главу

— Съгласен. Признавам, че гаранционният ми срок за полева дейност отдавна е изтекъл. Болните ми кокали го подсказват. Моля те, Мадонет, отстъпи милостиво под натиска на историята. Кимаш, макар и с неохота? Добре. Освен помощта, която ще бъде осигурена от Аида, ще се погрижа Специалният корпус да осигури цялата необходима екипировка. Въпроси? — Той ни изгледа кръвнишки, но всички мълчахме. Стинго кимна доволен.

— След като това решение е взето, мога ли да внеса една молба? — каза Мадонет. — В хода на разговорите установих, че всички тук са истински почитателки на Плъховете…

— Дали не можем да треснем един последен гег преди трупата да се разтури? Бас държа. Всички са единодушни.

Всички се зарадваха, с изключение на Стинго — той беше нещастен, понеже всичките му инструменти бяха превърнати в куп елементарни частици. Но Мадонет, изобретателна както винаги, беше уредила някои неща преди да ни спомене за гега.

— Поразпитах момичетата. Казаха ми, че имат добър камерен хор, както и симфоничен оркестър. При тях все ще се намери поне един инструмент, на който Стинго може да свири.

— Какъвто и да е! Ако трябва, ще свиря на всички, само ме пуснете! — възкликна той и този път около мен имаше само усмивки и радостни възгласи.

Благодарение на чудесата на съвременната медицина, на облекчаващите и оздравяващи лекарства и на пенкилерите в големи дози, следобеда на същия ден вече бяхме готови за концерта. За матине, тъй като нощта все още отстоеше на две наши денонощия разстояние и не си струваше да я чакаме.

На спортния стадион се събра огромно множество. Посрещнаха ни радостни викове и възгласи. Изглежда, публиката ни нямаше нищо против, че Стинго не е в концертен костюм и седи на инвалидната си количка. Ако сега трябваше да падне последната завеса за Стоманените плъхове, то ние бяхме готови да изнесем концерт, който да се помни. За момента оставихме настрана по-войнствените песни и се потопихме в едно мелодично блус-парче.

Син свят — чуй моята песен. Син свят — къде сгреших? Син свят — помогни ми, син свяаат.
Ето ни тук — и не ще си отидем. Ето ни тук — ще останем на тази планета. Син свяаат.
Приземихме се леко, тъй хубаво беше. Снижи се ракетата — под синьото слънце. Приземихме се славно, всичко беше добре. Но свърши се и животът е ад тук, в дъното на гравитационна паст.

Изпълнихме много бисове. Най-после концертът ни свърши с усещането за умора и щастие, което човек изпитва само след прекрасно свършена артистична работа. Сънят дойде лесно, но неспособен да окажа съпротива, аз за пореден път хвърлих поглед на оставащите ми дни, блеснали пред затварящите ми се очи.

Все още седем. Все още една седмица. Достатъчно време за добрия адмирал Стинго да удари по масата и да ми осигури антидота. Мисля, че се усмихвах, когато затварях очи, което си беше доста голяма промяна в сравнение с изминалите вече двадесет и три дена. Наистина си беше.

От друга страна, до щастливия ден, в който щях да отпуша тапата и да изгълтам противоотровата, ми оставаха само седем дни живот.

Лека нощ, Джим. И лек сън…

22.

Или аз бях мързелив плужек, или адмиралът, вече освободен от ролята на музикант, беше работохолик. Или и двете. Защото в момента, в който се появих, той вече бе организирал експедицията ни до последния детайл. Мърмореше си нещо над купа апаратура, като мушкаше с пръст в списъка на планшета си. Вдигна глава към мен, махна ми разсеяно и приключи с последните вещи.

— Това е новият ви багаж. Съдържа доста неща, които сигурно ще ви потрябват, а това е разпечатка на съдържанието му. Предполагам, че в стария си багаж имаш доста незаконни и може би смъртоносни вещи, които ще можеш да си вземеш едва след като аз изляза. Аида сглобява нов тахиометър и скоро ще го получа, Флойд ще дойде ей сега… А, ето я и Мадонет. Добре дошла, добре дошла…

Стинго се изниза толкова елегантно, колкото е възможно на патерици. Мадонет, самото олицетворение на радостта, нахлу в стаята и хвана двете ми ръце. После съобрази, че този поздрав не е достатъчно въодушевен, и ме целуна топло по бузата. Ръцете ми посегнаха да я прегърнат в автоматичен изблик на взаимност, но се затвориха в празно пространство, понеже тя нежно се отдръпна и седна на дивана.

— Много ми се искаше да дойда с вас, Джим, но знам, че е невъзможно. И все пак никак не бързам да се връщам към старата си кабинетна работа. Много е досадна.

— Ще ми липсваш — казах. Смятах това изявление да бъде произнесено спокойно, но с ужас усетих в гласа си влажен трепет. — Ще липсваш на всички ни, разбира се.