Флойд измъкна някакъв стар и гаден на вид пистолет и бързо допълзя до мен, в укритието на издигнатата около едно полпетоново дърво пръст.
— Обстрелват ни! — извиках по мордофона.
— Източникът е невидим.
Фидо се изправи на задни лапи, след това високо подскочи във въздуха, въпреки новия залп.
— Бау-бау. Сигурно е невидим за други, но за мен е достатъчно ясен.
— Какъв е?
— Някаква апаратура, инсталирана на повърхността. Искате ли да я обезвредя?
— Ако можеш.
— Грр! — изръмжа той и изхвърча с невъзможна скорост през тревата — толкова бързо, че едва го проследих. След миг-два се чу приглушен взрив и от един храст се разхвърчаха метални отломки.
— Това се казва бързина — казах аз.
— Благодаря ти — каза Фидо, който се появи сред треволяка, захапал парче метал. — Елате след мен, ако искате да видите останките.
Последвахме го до една пушеща дупка, в центъра на която се търкаляха парчетии от взривеното устройство. Фидо пусна отломката, вдигна един от предните си крака, протегна врат, изпъна опашка и докладва:
— Дистанционно управляема картечна установка. Забележете, че отгоре е била замаскирана, покрита с кал и растителност. Задейства се хидравлично — това тук е червено масло, не кръв — за да повдигне устройството над нивото на терена. Онова там са останките от оптичния търсач. Забележете четирите картечници, „Рапели-бинети, Х–19“. Осемдесет изстрела в секунда, експлозивни и бронебойни заряди.
— Откога си такъв авторитет по въоръженията, Аида?
— От много отдавна, миличко. В най-хубавите ми години от мен се изискваше да познавам тези неща. Освен това знам, че точно този модел оръжия не се произвеждат поне от пет века.
23.
Отпих отново глътка вода. Щеше ми се да беше някоя по-силна напитка, но се радвах, че не е, защото в този момент трезвата глава беше важна придобивка.
— На колко години казваш, че са тези оръжия? — попитах. Отговор не последва, защото нашето фалшиво куче беше заровило като истинско и изхвърляше пръст с голяма скорост. Ровеше под картечната установка.
— На петстотин — каза Флойд. — Възможно ли е това? Защо трябва да се използват толкова стари неща?
— Човек използва стари неща, когато не разполага с друго. Тук има някаква загадка, която трябва да разрешим. Помниш ли експлозива, който разруши лабораторията? Той също беше стар. Помисли само. Ами ако тази планета е била заселена още преди да започнат да изселват тук социалния боклук? Ами ако тук е имало заселници, само дето са се скрили под земята? Ако е така, то от тяхното пристигане са изминали пет века. През цялото това време тези загадъчни преселници са се криели тук. Или по-скоро там долу. Трябва да са се заселили доста преди Галактиката да е открила тази планета. Затова липсват сведения за тях.
— Кои са те?
— Колкото знаеш ти, толкова и аз.
— Джаф — каза нашият кучебот и подаде покритата си с кал муцуна от дупката. — Тук има фиброоптичен кабел, който отива надолу. Очевидно тази установка се управлява по него.
— Отива надолу в каверните. Значи следващият въпрос е как да проникнем в…
— Джим — обади се челюстта ми. — Става нещо интересно на около три клика разстояние от вас, по посока на вашия основен маршрут. Получихме изображението през увеличителите на електронните телескопи, така че сега го виждаме доста ясно.
— Какво виждате доста ясно?
— Група въоръжени мъже се появи през нещо като отвор в земята. Изглежда, влачат един от своите хора, вързан. Сега изправят метален кол. Вижда се някакво боричкане, аха, явно се опитват да прикрепят вързания човек за кола.
В предния дял на мозъка ми изведнъж нахлуха спомени от древни филми.
— Спрете ги! Сигурно е някаква екзекуция — смърт чрез разстрел. Направете нещо!
— Не можем. Ние сме в орбита. Не разполагаме с катер или взривно торпедо, което в този случай е противопоказано, не разполагаме с нищо, което би могло да стигне дотам за по-малко от петнайсет минути, и то при най-бърза скорост.
— Остави! — Зарових в багажа си, след което изсвирих на нашия хундербот. — Фидо! Дръж!
Той подскочи високо и хвана газовата бомба във въздуха.
— Тръгвай. Ей натам. Нали чу съобщението. Стигаш при онези момчета и захапваш здраво това нещо.
Последните си думи изстрелях на опашката, която се отвя сред храстите. Грабнахме си багажа и последвахме песа. Флойд лесно ме изпревари и когато най-после се озовах там, инцидентът отдавна беше приключил. Нашият верен приятел лаеше и с вдигнат преден крак и изпъната опашка ни сочеше просналите се тела.