— Поздравления, най-добри приятелю на човека — казах аз и лесно се въздържах да не го потупам по пластмасовата козина. — За сведение — поясних в полза на моето радио. — Всички са мъже, всички въоръжени. Дванайсет са и са облечени в камуфлажни костюми. Тринадесетият — фаталната бройка — е вързан за кола. Без риза.
— Ранен ли е?
— Съвсем не. — Опипах стабилния пулс на вратната му жила. — Успяхме навреме. Интересно, той е млад, по-млад е от останалите. По-нататък?
— Решение на компютъра за стратегическо планиране. Съберете всички оръжия. След това освободете пленника от кола, отведете го на безопасно разстояние и го разпитайте.
Изсумтях презрително — вече развързвах ръцете на пленника.
— Не беше нужен компютър за стратегическо планиране, за да се сети човек.
Флойд прихвана младежа и го метна на рамото си. Грабнах раниците и казах:
— Давай към ей онова дере, да се скрием.
Бомбата, която беше взривил нашият ерзац-хундер, съдържаше бързодействащ газ. Вдишваш и заспиваш за двайсетина минути. Което време ни беше достатъчно, за да пренесем товара си през калта на изровеното от дъждовете дере, докато не намерихме малко по-сухо място под надвисналия бряг. Нашият пленник, или гост, раздвижи глава и промърмори. Флойд, моя милост и нашата мастия седнахме да го пазим и зачакахме. Не трая дълго. Той пак промърмори нещо, отвори очи и ни изгледа изплашено.
— Fremjduloj! Amijko mij.
— Звучи като много лош есперанто — каза Флойд.
— Какво очакваш, след като той и съплеменниците му живеят изолирани от пет века. Говори бавно и ще те разбере.
Обърнах се към младежа и вдигнах нагоре длани, което, надявах се, беше универсален жест за миролюбие.
— Ние сме странници, както сам каза. Но какво друго каза? Прозвуча ми като „мои приятели“.
— Приятели, да, приятели! — каза той и закима като луд, но млъкна уплашено, когато Фидо се разлая.
— Аида, моля те. Би ли затворила устата на пластмасовия си пудел? Само плаши госта ни.
Нещото спря да лае и проговори.
— Само исках да докладвам, че се свързах с наблюдателите горе. Те докладват, че останалите, които бяха приведени в безсъзнание, са се свестили и са се оттеглили.
— Страхотно. Просто го запиши в един файл и го докладвай по-късно. — Обърнах се отново към госта ни, който изглеждаше доста впечатлен от неочаквания за него обрат с говорещото куче. — Е добре, приятел. Аз съм Джим, това е Флойд, а този козиняв фалшификат се казва Фидо. Ти също си имаш име, нали?
— Наричат ме Безстрашния, син на Неподатливия.
— Радвам се да се запознаем. А сега би ли ми казал защо се канеха да те ликвидират тези от стрелковото отделение?
— Неподчинение на заповеди. Бях на наблюдателен пост. Забелязах приближаването на вашата група. Аз включих наблюдателната установка срещу вас. Но не се сърдете! Нацелих я така, че да не ви улучи. Стрелбата се разрешава само от командира на Наблюдателите. Точно затова трябваше да ме екзекутират. Не поисках разрешение от него.
— Стават такива неволни грешки.
— Не беше неволна грешка. Стрелях по заповед.
— Схващаш ли нещо? — попита ме Флойд.
— Не съвсем. Кажи ни, Безстрашни, кой ти заповяда да стреляш, след като това не е бил командирът на Наблюдателите?
— Всички заедно решихме.
— Кои сте тези „всички“? Не мога да ви кажа.
— Разбираемо. Лоялност към съмишлениците. — Потупах го приятелски по гърба и усетих, че трепери. — Захладня. Ще ти намеря риза.
Зарових в багажа и използвах момента да разменя шепнешком реплики по мордофона.
— Някакви идеи? От ваша страна или от страна на незаменимия ви компютър за стратегическо планиране?
— Да. Ако той не иска да говори повече, може би споменатите току-що съмишленици ще бъдат по-общителни. Опитайте се да уговорите среща.
— Правилно. — Върнах се с ризата. — Ето, Безстрашни. Облечи, да не ти е студено. — Той се изправи и се облече. — Добре. Знаеш ли какво си мислех? Ти не искаш да ни кажеш някои неща, които не бива да казваш. Но може би твоите приятели, онези, за които току-що ни спомена, може би те ще ни обяснят какво става тук. Можем ли да се срещнем с тях?
Той прехапа устни и поклати глава.
— Не? Добре, да опитаме нещо друго. Можеш ли да се върнеш при приятелите си? Да им кажеш за нас. Да им поговориш. Да видиш дали някой от тях е подготвен да дойде и да ни каже просто какво става тук. Окей?
Той премести поглед от мен към Флойд, дори надолу към Фидо, който махаше с опашка, преди да се реши.
— Тръгвайте с мен.
Беше млад, силен и припката, с която припкаше напред, беше яка. Флойд и механичният мелез се справяха чудесно, но моите страдалчески болки се върнаха. Аз се мъкнех отзад и вече бях готов да изкомандвам почивка, когато Безстрашния се спря пред малка дъбрава полпетонови дървета.