— Почакайте ме тук — каза той, след като се добрах до тях с пъшкане.
И се скри зад дърветата. Но не забеляза, че Фидо се плъзна тихо след него, маскиран като подова бърсалка. Прекратяването на физическата активност беше добре дошло, както и самозагряващата се консерва, която измъкнах от раницата си. Свинепрасебургер в собствен сос. Флойд също извади своя пакет и двамата облизвахме последните капки мас от пръстите си, когато подобната на сянка бърсалка се появи отново. Крака, опашка и врат се изправиха и тя излая. Намръщих се.
— Първо докладът, лаенето после.
— Вашият нов приятел така и не ме забеляза. В горичката има една скала, която се повдига, и под нея се показва отвор. Той влезе там. Да ви я покажа ли?
— По-късно, ако се наложи да влизаме. Сега ще преброим до десет и ще видим дали ще предаде съобщението ни.
Бях уморен. Затворих очи и преброих много повече от десет. Когато се събудих, слънцето вече балансираше на хоризонта. А компютърът ми просветна петица вместо доскорошната шестица. Не се тревожи, Джим, адмирал Стинго е на твоя страна! Това хилаво уверение не ми помогна много — вече усещах как трийсетдневната отрова кипи и прониква в кръвоносната ми система.
Флойд беше заспал дълбоко и дори похъркваше, но въпреки това очите му се отвориха в мига, в който Фидо се пързулна по стръмната скала и бутна няколко камъчета.
— Едно бау-бау за добро утро, господа. Вашият нов приятел се появи изпод повдигащата се скала с още един свой другар и сега идват насам. Запомнете, че първо го чухте от мен.
Фидо седна и зачака, после, когато двамата мъже се появиха, излая. И двамата се бяха нагиздили с камуфлажни костюми и стоманени шлемове — на върховете им светеше по един остър шип. През раменете си бяха преметнали патрондаши, а на бедрата си носеха големи внушителни парабели. Но пистолетите им лежаха прибрани в кобури, здраво пристегнати с каишка с копчета. Отпуснах се — Флойд беше до мен и всяко посягане към тези копчета ги заплашваше с незабавно безсъзнание.
— Добре дошъл отново, Безстрашни. Добре дошъл и на твоя спътник.
— Той се нарича Неизтощимия и е нашият Зонален командир. Този тук с брадата е Флойд, а другият е Джим.
Неизтощимия не подаде ръка да се здрависаме, а вместо това се удари с юмрук в гърдите. Отекна тътен. Ние направихме същото — никога не боли човек да научи местните обичаи.
— Защо дойдохте тук? — попита ни Неизтощимия по най-хладен и скептичен начин.
Придадох си израз на леко обиден.
— Би могло да се каже, че дойдохме, за да спасим твоя спътник от сигурна смърт от наказателното отделение. Оценяваме вашата благодарност.
— Ако не бяхте дошли, той нямаше да стреля и нямаше да бъде осъден на смърт.
— Добро съображение. Но аз пък си спомням, че той е стрелял след групово решение. Вие член ли сте на тази група?
Разбрах, че грубото отношение на Неизтощимия е просто прикритие на обстоятелството, че е много нервен. Той задъвка долната си устна и ни огледа. Дори погледна надолу към фалшивото куче, което излая. Накрая, с голяма неохота, заговори отново:
— Не мога да отговоря на това. Но имам указания да ви заведа при онези, които могат да ви отговорят. Сега вие отговорете на моя въпрос. Защо дойдохте тук?
— Няма смисъл да го пазим в тайна. Дойдохме тук, за да открием онези, които изгърмяха една определена сграда и откраднаха от нея — и от нас — един обект с огромно значение.
Тази новина, изглежда, малко го поотпусна. Той престана да си дъвче устната, а Безстрашния дори се усмихна, наведе се и прошепна нещо в ухото на спътника си. Двамата закимаха, после си спомниха къде се намират и се изпънаха по войнишки.
— Идвате с нас — каза Неизтощимия. Думите му прозвучаха като заповед.
— Може би — казах. Мразя заповедите. — Но най-напред трябва да ни кажете — има ли опасност?
— Ние сме родени в опасност, напускаме я едва когато умрем.
Това пък ми прозвуча като някакъв цитат — особено след като устните на Безстрашния се мърдаха заедно с неговите.
— Да, добре, доста философско твърдение. Но аз имах предвид конкретно за сегашната ситуация.
— Ще бъдете защитени — отвърна той, без да може да скрие презрението си към нашата немощна физика и задоволството от собственото си очевидно превъзходство.
— О, благодаря ви — каза Флойд с поглед, изпълнен с искреност. — След това уверение, разбира се, че ще тръгнем с вас. Нали така, Джим?
— Абсолютно, Флойд. При тяхната защита няма защо да се чувстваме несигурно. — Той можеше да ги изяде — и още дузина като тях — за закуска, но нямаше смисъл да се заяждаме.