— Ще ви кажа какво трябва да направим — казах като нескромен стар заговорник и конспиратор.
— Какво? — попитаха и двамата едновременно.
— Щом ни търсят в тунелите, тогава трябва да напуснем тунелите.
— Много умно — измърмори Флойд. Това сигурно му изглеждаше прекалено очевидно, но двамата момци посрещнаха идеята толкова радушно, сякаш бяха получили заповед от самия Бог на битките.
— Да, вярно бе! Напускаме преди да са ни намерили!
— Вън от тунелите!
Когато тишината се удължи и разбрах, че техният принос е дотук, зададох жизнения въпрос.
— Вън от тунелите, точно така. Но къде? Отново на повърхността?
— Не — всички изходи ще бъдат под наблюдение.
— Само в обратната посока — каза Безстрашния с нарастващ ентусиазъм. — Надолу, трябва да тръгнем надолу!
— При култивастите! — добави спътникът му, също така изпълнен с ентусиазъм.
— Добре — казах уморено. Нямах и най-малка представа за какво става дума. — Щом Богът на битките иска така.
Те тръгнаха и ние ги последвахме. На извивката към следващия тунел светещо очертание показваше, че в стената има метална врата. Никой от двамата не посегна към дръжката, което означаваше, че по всяка вероятност тя е заключена. Неизтощимия пристъпи към осветеното табло до касата на вратата.
— Обърнете се — каза той. — Кодът за достъп е свръхсекретен.
— Засечи го, Фидо — прошепнах аз и Аида реагира моментално. Пластмасовото ни кученце изкара остри нокти на лапите си, после се покатери по дрехите ми, одраска болезнено ухото ми и се качи на главата ми. Потиснах желанието да изохкам и застанах стабилно, за да може Фидо да разчете числата. Вратата се отвори със скърцане и изкуствената твар скочи на пода.
По коридора ни лъхна лек ветрец, който миришеше свежо и лятно. Тук, под земята? Запрепъвахме се в мрака. Вратата зад нас се затвори и светнаха лампи. Намирахме се в малка камера срещу спирална стълба. Домакините ни веднага поеха надолу и ние ги последвахме.
Вече ми се завиваше свят от непрестанното въртене, когато най-после стигнахме дъното. Младежите отвориха една врата и ни обля ярка светлина. Примигнах с уморените си очи и пристъпих напред.
Бяхме на открито, сред поле с узряло жито. Изплашени птици изпърхаха при появата ни, нещо дребно и космато изчезна сред класовете.
Знаех, че това не може да е на открито, след всичкото пълзене из пещери надолу. Така че трябваше да е някаква наистина гигантска пещера със съвършено осветление. Тези хора наистина бяха независими от повърхността. Нищо чудно, че не бяха забелязани досега.
Безстрашния ни поведе през житото. Бях прегрял и прашен, умората ми не беше отминала — а и някакви дребни мушици се опитваха да се напъхат в носа ми. Кихнах, отърках нос и налетях на гърба на Неизтощимия, който беше спрял.
— Хайл на Дома и Радост в Оцеляването! — извика той.
— Хайл, хайл и добре дошъл, храбри Защитнико! — отвърна нечий глас.
Сладък и висок женски глас.
Хвърлих бърз поглед към жената и трите или четири дечица, които жънеха със сърпове. Погледът беше наистина бърз, защото в момента, в който ме забеляза, жената изпищя:
— Денят на Нашествието!
След това всичко се разви невероятно бързо. Децата се хвърлиха на земята, а тя сграбчи тежкия пистолет, който висеше на каиш от врата й, вдигна го и откри огън срещу нас.
Залегнахме в нивата по-бързо и от децата. Безстрашния крещеше, пистолетът гърмеше, куршумите засвистяха около нас.
— Спри! Недей! Не е нашествие! Стига, стига!
Но тя изобщо не го чуваше, а продължаваше да натиска спусъка. Очите й бяха ококорени и ужасени, беше прехапала устна. Единственото, което ни спаси, беше, че пистолетът имаше силен откат и цевта се оттласкваше нагоре. Последните куршуми излетяха към зенита.
Всичко свърши толкова бързо, колкото беше започнало. Децата бяха изчезнали, Неизтощимия беше взел оръжието и я потупваше нежно по гърба. Жената хлипаше истерично.
— Добре е обучена — каза одобрително Безстрашния. — Недосегаемата е чудесна жена и добра майка…
— И слава Богу, скапан стрелец — казах аз. — Ще ни кажете ли за какво беше всичко това?
— Тренировка. Оцеляване. От много поколения насам. При тези непрестанни войни в Галактиката, ние се стремим единствено към мир. Ние оцеляваме. Те ще се избият помежду си, но ние ще оцелеем!
И продължи с неспирни словоизлияния. Едва успях да го прекъсна, преди да ни залее с истински словесен порой.
— Чакай! Само една минута. Галактическите войни и Разривът приключиха преди векове. Вече няма никаква война.