Той смъкна свития си юмрук, въздъхна и потърка носа си.
— Знам. Някои от нас знаят. Но повечето не искат да приемат фактите. Просто не могат. Ние сме прекалено тренирани за оцеляване и за нищо друго. Нищо в нашето програмиране и в нашия живот не ни е пригаждало за времена без война. Без заплаха от нашествие. Някои от нас се събираме, говорим, взимаме решения. За бъдещето. Имаме си лидер. Не смея да ви казвам повече!
— Време е да тръгваме — намеси се Неизтощимия. — Ако тръгнем веднага, можем да успеем да стигнем до явката за съвещания. По-бързо!
Запобързахме, но всичко това започна доста да ме уморява. Влязохме в друг вход и на собствен гръб се уверих, че витите стълби са много по-лесни на слизане, отколкото на изкачване. Флойд забеляза състоянието ми и ако не ме беше почти повлякъл, едва ли щях да се справя. Отново в тъмните тунели. Вече едва забелязвах двамата ни водачи, Флойд и шаващите очертания на Фидо. Когато спряхме, се отпуснах като чувал на стената.
— Оставате с Безстрашния — изкомандва Неизтощимия. — Ще дойдат да ви вземат.
През няколкото минути, докато чакахме, нашият пазач не благоволи да отговори на нито един въпрос.
— Насам — изкомандва нечий глас и ние се подчинихме. Въведоха ни в някакво сумрачно помещение — и все пак ни се стори прекалено ярко за свикналите ни с тъмнината очи. Половин дузина млади мъже, облечени като нашите водачи, седяха от другата страна на продълговата маса.
— Застанете тук — нареди Неизтощимия, после двамата с Безстрашни седнаха при останалите.
— За нас столове няма ли? — попитах, но не ми беше обърнато никакво внимание. Фидо се почувства също обиден, рипна на масата и излая, но бързо скочи пак на пода, за да не отнесе някой юмрук.
— Млък! — посъветва ни един от мъжете. — Чакаме заповеди. Тук сме, Алфамега.
Всички извърнаха погледи към една червена кутия на масата. Беше направена от пластмаса и нямаше никакви особени белези, ако изключим четирите отвора от едната й страна.
— Двамата външни, за които ми казахте, също ли присъстват? — попита кутията. Гласът беше безизразен и механичен. Явно беше прекаран през гласозаличител.
— Тук са.
— Говоря на вас, външни. Казаха ми, че сте дошли тук да търсите обект, който е взет от вас.
— Точно така, говореща кутийо.
— Каква е функцията на този обект?
— Вие ни кажете, вие го откраднахте от нас. — Беше започнало вече да ми писва от тези игри на плащове и кинжали.
— Вашето поведение е неприемливо. Отговорете на моя въпрос или ще бъдете наказани.
Поех дълбоко дъх — и я подкарах както аз си знам.
— Това ми хареса — похвали ме Флойд развеселен. На него също му беше писнало от всичките тези глупости.
Докъде щеше да стигне дискусията така и не се разбра, защото точно в този момент се чуха тичащи стъпки и в стаята нахлу млад мъж с див поглед.
— Тревога! Идва патрул!
Тропотът на многобройни чифтове ботуши в коридора добави нотка на напрежение към предупреждението му. Във всеки случай нашите тъмничари бяха подготвени за такава извънредна ситуация. В стената зад тях се отвори врата и те се сборичкаха кой да излезе пръв. Новодошлият, който явно знаеше какво ще се случи, беше последният, който успя да изхвръкне през нея и да се спаси.
Масата беше на пътя ни. Прескочих я тъкмо в момента, когато тайната врата се затръшна под носа ми. Изритах я, но тя не благоволи да се отвори. Погледнах към замлъкналата кутия.
— Говори, Алфамега. Как да се измъкнем оттук?
Червената кутия изпука и се подпали. Разтопи се на купчина пластмаса.
— Мерси — казах.
— Някакъв друг изход? — попита Флойд.
— Не, доколкото виждам.
Бързите стъпки отвън вече бяха на прага. Докато успея да извадя газова бомба, в помещението нахлу тълпа въоръжени мъже.
Нещата се развиха бързо. Флойд гътна първите трима, аз се заех със следващите двама. После работата стана дебела, защото занахлуваха още и още. Някои носеха бронежилетки, други бяха надянали прозрачни маски за борба с безредици върху увенчаните с шипове шлемове. Не правеха опити да ни застрелят, по-скоро си доставяха удоволствие да ни подбутват с пушките.
Нещо твърдо ме удари по тила, олюлях се и паднах. Последното нещо, което видях преди да ми наскачат, беше Фидо, който се изкатери по стената като паяк и изчезна в тъмнината. После ме халосаха отново и потънах в безметежен мрак.
— По-добре ли си, Джим? — каза някакъв далечен глас и почувствах на челото си нещо влажно и студено.
— Шбша… — отвърнах аз, или нещо подобно. Примляснах с пресъхнала уста и отворих очи. Ликът на Флойд се залюля пред погледа ми. Примигнах и видях, че се усмихва. Той отново постави студената кърпа на челото ми. Приятно усещане.