— Удариха те много лошо по тила — каза той. — Мен не можаха да ме ударят толкова силно.
Понечих да кажа: „Къде сме?“, но бързо загрях, че това би било твърде неопределен въпрос с твърде ясен отговор. Можех да видя решетъчната врата, което беше явен намек. Приседнах на нара. Главата ми се пръскаше. Флойд ми подаде пластмасова чашка вода. Изгълтах я и му я върнах да я напълни пак. Попипах с надежда джобовете и тайниците на панталоните си, но цялото ми въоръжение липсваше.
— Да си виждал кучета наоколо напоследък?
— Тц.
Е, това беше то. Ударен по тила. Затворен. Изоставен от най-добрия приятел на човека. Някъде под земята, така че радиото в челюстта ми не можеше да проработи. За всеки случай изщраках здраво и призовах за внимание, но в отговор не получих дори статичен шум.
— Е, можеше да е и по-лошо — каза Флойд с противна усмивка. Тъкмо понечих да го наругая, когато той получи отговора, който заслужаваше.
— И ще бъде. Вие ще умрете — каза мъжът от другата страна на решетъчната врата. — И то веднага. Ако се опитате да докоснете мен или убийцобота зад мен. Ясно?
Беше сивокос, със сурово изражение, облечен в същата бойна униформа и увенчан с шип шлем като другите, които бяхме срещнали тук. Единствената разлика беше, че шипът му беше златен и украсен със стилизирани крилца. Той мръдна встрани и ни посочи доста смъртоносната на вид колекция от подвижна военна машинария зад себе си. От нея стърчаха огневи цеви, кюскии, колела, ножове и метални зъби. Зъби за разкъсване на гърла?
Нямах намерение да проверявам.
— Последвайте ни — каза новият ни тъмничар, обърна се и се отдалечи. Вратата на клетката щракна и се отвори. Двамата с Флойд се измъкнахме и го последвахме на почтително разстояние. С подрънкване и грохот убийцоботът се затътри след нас.
Коридорът се оказа добре осветен, макар и в потискащ и мрачен оттенък на сивото. На равни интервали по стената висяха фотографии в рамки — очевидно всички те принадлежаха на един и същи индивид — поне доколкото можах да доловя. Или на многобройни навъсени военни типове, които се различаваха помежду си само по ширитите и по броя на медалите по униформите си.
Домакинът ни зави по един коридор, фланкиран с набити стоманени колони. Последвахме го, като си давахме ясна сметка за присъствието на подрънкващата апаратура зад гърбовете ни.
— Впечатляващо — казах аз, оглеждайки гигантската зала. Черен мраморен под и стени. Огромен прозорец, гледащ към военен плац, изпълнен с веещи се бойни флагове, маршируващи войски, редици бронетранспортьори. Тъй като се намирахме под земята, това явно беше прожекция — но много добра. Военната тематика продължаваше и в останалото обзавеждане — лампиони от въздушни бомби, саксии от оръдейни гилзи, пердета, ушити от стари изпокъсани знамена. Стори ми се доста потискащо.
Без да се обръща, новият ни тъмничар се доближи с маршова стъпка до гигантската конферентна маса, седна в единствения стол с висока облегалка до нея и ни посочи двата по-малки стола пред нас.
— Седни — изкомандва той. Зад нас се чу дрънчене, стържене и съсък на изпусната пара. Седнахме.
Нещо се отри в глезена ми. Погледнах надолу и видях тапицирани пранги, които щръкнаха от пода, за да осигурят неподвижното положение на краката ми. Избръмчаха двигатели и те се стегнаха.
Вдигнах бързо ръце нагоре. Тъкмо навреме. От стола също излетяха чифт пранги и щракнаха в празния въздух.
— Не беше много умно — каза нашият домакин. Чу се двойно прещракване точно зад мен и нещо, което трябваше да е оръжейна цев, се опря плътно във врата ми. Стегите за китките се отвориха. Въздъхнах и отпуснах ръце. Нямаше нужда да поглеждам, за да се уверя, че Флойд е пристегнат също като мен.
— Напусни.
След командата на нейния господар подвижната бойна машина задрънча и затропа извън стаята. Чух как огромната врата се затваря.
— Аз съм Командира — каза човекът, който ни беше пленил, облегна се удобно и запали голяма зелена пура.
— Това е вашата титла или име? — попитах.
— И двете — каза той, издухвайки към тавана син пръстен. — Вързах ви, защото не искам да ме нападат. Нито пък искам някой да присъства на нашия разговор. — Той натисна един бутон пред себе си и погледна светещата червена лампа. — Сега са изключени всякакви подслушващи устройства.
— Що не ни кажете що за хора сте вие, какво правите тук и така нататък? — попитах.
— Разбира се. Ние сме сървайвалистите. Народът, който ще оцелее.
— Май съм чувал нещо за тайфата ви.