Отвори се и последната врата и се озовахме в нещо, което очевидно представляваше лаборатория. Беше пълна с контролни табла, енергийни кабели, бълбукащи реторти и учени старци в бели рубашки. При появата на вожда последваха многобройни предани потупвания на здраво стиснати юмруци по гърдите. Почести, на които той отвърна с небрежен жест с полуразтворен юмрук. Те почтително се отдръпнаха, за да ни направят път към дългата лабораторна маса. Върху нея, закачен за многобройни жици и кабели, свързани с контролната апаратура, лежеше чуждият артефакт. Плеснах се по челото и се олюлях.
— Какво правите с каглеатора, кретени такива! — извиках. — Ако сте го активирали, всички сме мъртви.
— Не, не, само това не! — изкудкудяка един от учените старци и погледна уплашено към Командира, който му се усмихна саркастично.
— Всички вие сте тъпаци. Сега кажете на този външен какво сте направили — нареди той. — Той единствен знае какво може да прави това устройство.
— Благодаря ви, много ви благодаря! Разбира се, както наредите. — Бръчкавият се обърна към мен с тресящи се ръце и посочи с треперещ пръст.
— Само облъчихме с рентген устройството и картирахме веригата. Схемата е твърде сложна, както знаете. Появи се обаче… — той започна да се поти и да се оглежда печално наоколо, — появи се някаква реакция, когато се опитахме да проверим веригата.
— Реакция? Ако сте направили някаква грешка, светът загива! Покажете ми.
— Не, не голяма реакция. Просто това нещо погълна електричество от контролната ни верига. Отначало не го забелязахме, но щом видяхме какво става, веднага прекратихме теста.
— И какво точно сте видели, че става? — попита Командира с глас, който изстърга като груба пила по стомана.
— Това, сър, видяхме ето това. Някакъв вид покритие изведнъж изчезна и разкри тази кухина. И лампите. Това е всичко. Просто лампи…
Омаяни, всички се наведохме да погледнем. Да, наистина се беше появила кухина. И вътре се виждаха четири светещи топчета. Зелено, червено, оранжево и бяло.
— Какво означава това? — попита моят инквизитор и пръстите му зашаваха по кобура.
— Нищо съществено — отговорих, подсилвайки с прозявка несъществеността на цялата тази работа. — Тестовата верига просто тестира веригите на вашата тестова верига.
Посочих небрежно с пръст светещите лампички и видях, че цевта на пистолета му се насочва към мен.
— Това ми звучи като абсолютна дивотия. Истината, иначе загиваш.
Понякога има секунди, които продължават толкова дълго, че сякаш започват да граничат с вечността. Това беше един от тези случаи. Командира се беше втренчил в мен. Аз се стараех да изглеждам невинно. Учените, с увиснали ченета, гледаха него. Убийцоботът чакаше на входа, подрънкваше и изпускаше пара — сигурно му се искаше да убие нещо. Времето сякаш беше замръзнало и вечността се приближаваше.
Пред мен имаше няколко възможности.
Все едно че нито една.
— Истината е… — почнах аз. И не можах да продължа. Какво изобщо можех да кажа, какво можех да измисля, та да впечатля по някакъв начин този маниак?
В този момент последва гръмка експлозия и из залата задрънчаха и затракаха парчета от убийцобот.
Както можете да си представите, това наистина привлече вниманието на всички присъстващи. Както и гласът, който прогърмя миг по-късно:
— Джим — залегни!
И ето ти го Флойд на вратата, размахал някакво внушително оръжие. Фидо си беше свършил работата и го беше освободил. Той самият бе зачистил убийцобота и сега бе поел акцията оттам.
Командира вдигна пистолета.
Аз не залегнах, както ми се указа, защото бях обладан от халюцинационен миг на лудост. Прекалено много удари бях претърпял напоследък и изведнъж ме обзе непреодолимо желание да взема и аз да отвърна с удар.
Лампичките в артефакта просветваха подканящо и пръстът ми се протегна към тях.
За да направи какво?
Да докосне едно от подканящите ме цветни топченца, разбира се.
Кое точно?
Кой цвят какво означаваше за древните чуждогалактяни, които бяха направили това нещо? Нямах никаква представа.
Но зеленото за мен винаги беше означавало „тръгни“.
С истерично кудкудякане натиснах зелената лампичка.
26.
Определено нищо не се случи. Отдръпнах пръста си и погледнах към лампите. После към Командира и пистолета му. Защо ли не стреляше?
После се вгледах по-подробно и разбрах, че той не се движи. Искам да кажа — просто изобщо не се движеше. Искам да кажа, че беше като парализиран. Вкаменен. Със стъклен поглед и замръзнал.