Както и всички останали в залата. Флойд стоеше на прага с вдигната пушка и разтворена в безкраен вик уста. Зад него за пръв път видях Фидо неподвижен.
Светът се беше превърнал в застинала рамка и аз бях единственият, който не бе попаднал в нейния капан. Бях заобиколен от хора, замръзнали в акта на говорене, пристъпване, движение. С нарушено равновесие, с вдигнати ръце, със зяпнали уста. Сковани, замлъкнали — мъртви?
Тръгнах към Командира, за да взема пистолета — видях, че пръстът му здраво е натиснал спусъка! Но с всяка стъпка усещах, че въздухът се съпротивлява на движението ми, че става все по-плътен, после твърд — накрая имах чувството, че се опитвам да премина през здрава стена. Нито пък можех да дишам — въздухът беше плътен като течност, която не можех да вкарам в дробовете си.
Обзе ме нарастваща паника — и после изчезна, след като бързо отстъпих назад. Отново се почувствах нормално. Въздухът си беше въздух и аз го вдишвах и издишвах съвсем приятно.
— Разшавай си мозъка, Джим — извиках на себе си и думите ми прокънтяха сред заобикалящата ме тишина. — Става нещо — но какво? Нещо се случи, след като докосна зеленото топче. Нещо, свързано с артефакта.
Взрях се в него. Почуках го с кокалчетата на пръстите си. Опипах го внимателно, за вдъхновение. Намерих го.
— Тахионите! Това нещо ги излъчва — знаем това, защото Аида го проследи тъкмо чрез тях. Тахиони — единици на времето…
Сега устройството действаше — бях го включил, когато докоснах лампата. Зелено за старт. Старт към какво?
Стазис или скорост. Или аз се бях ускорил, или светът се беше забавил. Всъщност имаше ли разлика? От моя гледна точка всичко, изглежда, се беше забавило и спряло. Артефактът бе направил нещо, бе проектирал темпорално поле или беше спрял движението на молекулите. Или бе създал среда, която замразяваше околния свят в един миг от времето. Времето бе спряло навсякъде, докъдето стигаше погледът ми. Освен в близката околност на устройството. Приближих се още към него и го погалих.
— Добра малка машинко на времето. Времедвигател, забавител, спирач — или каквото си там. Хитър номер. Но какво да правя сега?
То предпочете да не ми отговори. Не че очаквах отговор. Това си беше мой проблем и аз трябваше да се насиля да използвам времето, за да го измисля. Засега разполагах с всичкото време, което ми беше нужно. И все пак трябваше да предприема нещо. А това вероятно означаваше да докосна друг от цветните бутони. Ако не, щях да си гледам тъпо устройството, докато не умра кротко от жажда, глад или нещо друго.
Но коя лампа?
Със зелената май беше достатъчно, даже повече от достатъчно, като си помисли човек. При това решението беше взето в момент на живот или смърт. Сега не бях толкова сигурен. Протегнах ръка, но я отпуснах. След като разполагах с толкова много време да взема решение, се бях превърнал в майстор на нерешителността. Зеленото означаваше „тръгни“, „включи се“, „стартирай“. Дали червеното не означаваше „изключи“, „стоп“? Може би. Но какво да кажем за другите две, за бялото и оранжевото?
— Спешна работа, а Джими? — си казах с глас, който ми се щеше да звучи шеговито, но отекна някак мрачно и траурно. Скръстих в пълна нерешителност ръце и се загледах в тях, сякаш можех да прочета някакъв отговор, отпечатан върху пръстите ми. Но видях само мръсотия под ноктите си.
— Ще трябва да го направиш рано или късно, тъй че по-добре направи го рано, докато нервите ти не са се скъсали окончателно — казах си на глас. Протегнах пръст и пак го отдръпнах. Изглежда, нервите ми наистина се бяха изчерпали.
— Я се стегни, Джим! — си заповядах и наистина се опитах да го направя. Поех дълбоко дъх и стегнах мускули.
Никаква полза. Тогава случаен избор? Защо не — нямаше да е по-лошо от безкрайното гадаене. Пак протегнах пръст и си обещах, че този път ще натисна този цвят, върху който пръстът ми попадне случайно — е, не съвсем случайно, а след като свърша безсмисленото детско стихче.
— Ала, бала, ни-ца, тур-ска па-ни…
Така и не разбрах на какво щях да попадна, защото точно в този момент чух откъм коридора прокрадващи се стъпки.
Стъпки?
Нали нищо не се движеше!
Отскочих и се извърнах, с ръце, вдигнати за защита. Зачаках. Стъпките ставаха по-шумни, приближаваха се все по-осезателно към вратата…
Чужди същества! Чудовища! Бях готов да побягна, въпреки че знаех, че няма къде да избягам.
Две отвратителни метални същества. С по два чифта крайници, с ръбести черепи светещи очи, ръце, протегнати напред със свити пръсти. Идват към мен. Протягат се…
Не! Протягат се, за да усучат собствените си глави. Чух някакъв къркорещ писък и смътно осъзнах, че е собственият ми глас.