Изпотих се и се разтреперах. Пуснах на пода дубликата на времекопа и сграбчих пластмасовия пудел.
— Аида, Фидо предава ли?
— Разбира се.
— Кое време сме — искам да кажа, коя дата? Не, отмени тази команда. Свържи се веднага с адмирала. Попитай го колко време ми остава. Кога е крайният срок? Веднага, моля те. И не ми задавай въпроси. Той ще се сети за какво му говориш. Хайде, Аида, бързо!
Времето се проточи ужасно бавно. Флойд сигурно беше усетил отчаянието в гласа ми, защото изобщо не се обади. Секунда, минута — цял субективен век се проточи, докато получа отговора. Аида май беше успяла, и то добре. Защото следващия глас, с който ми заговори Фидо, беше на адмирал Стинго.
— Радвам се да те чуя, Джим…
— Не приказвай. Слушай. Нямам представа кой ден сме. Колко време ми остава до фаталния срок?
— Виж, Джим, на твое място не бих се тревожил толкова…
— Не си на мое място и ми отговори бързо, или ще те убия бавно при първата възможност. Като споменахме за убийство… — Установих, че не мога да продължа.
— Като ти казах да не се тревожиш, наистина имам нещо предвид. Заплахата от трийсет дневната отрова приключи.
— Ти си получил антидота?
— Не. Но трийсетте дни минаха. Още преди два дни!
— Минали!!! Значи вече съм мъртъв!
Но не бях мъртъв. Мозъкът ми забуксува, изщрака и отново се приведе в движение. Трийсетте дни са минали. Няма антидот. Аз съм жив. Когато успях да проговоря, зъбите ми тракаха.
— Значи трийсет дневната отрова… цялата тази работа е била менте от самото начало, така ли?
— Опасявам се, че е така, и наистина ти поднасям извинения. Но трябва да разбереш, че досега не знаех нищо за това. Само една личност е разполагала с информацията — организаторът на цялата операция.
— Адмирал Бенбоу!
— Съжалявам, но нямам право да ти разкривам информация.
— Няма нужда, тя се разкрива сама. Адвокатът, който ми подаде питието, просто е изпълнявал указание. Адвокатите са готови на всичко, ако им платиш достатъчно. За всичко отговаряше Бенбоу и Бенбоу е измислил тази фалшификация с отровата, за да ме държи изкъсо.
— Може би, Джим, може би. — Гласът му, макар и предаван с посредничеството на едно пластмасово куче, бликаше от неискреност и двусмислие. — Но не можем да направим нищо. Минала работа. Най-добре е да се забрави. Прав ли съм?
Кимнах замислено, после се засмях.
— Прав си, адмирале. Дай наистина просто да забравим цялата тази история. Всичко е добре, щом свършва добре. И утре е ден. Забрави.
„Засега“ — си казах наум, но не произнесох това важно малко допълнение на глас.
— Радвам се, че разбираш, Джим. Значи оставяме лошите чувства настрана.
Пуснах кучето, обърнах се, тупнах весело Флойд по рамото, наведох се и прибрах фалшивия артефакт.
— Успяхме, Флойд, успяхме. Сега, докато вървим, ще ти обясня всичко. Най-подробно. Както виждаш, ние сме свободни и притежаваме този артефакт. Акцията приключи. А сега, води ни, верни ми Фидо, защото ти трябва да си запаметил входно-изходната пътека. Но по-бавно, защото денят наистина си го биваше.
Бях гладен и жаден. Но още по-жаден за… какво? Отмъщение? Не, отмъщението е умряла работа. Но ако не беше мъст, тогава какво?
Просто беше дошъл моментът за едно малко изравняване. За теглене на чертата. В тази мошеническа история с отровата бях хлътнал с двата крака. Тъй че преди да се сложи точка над последното i, преди и последният чужд артефакт да бъде оставен на мира, щях да се погрижа за едно малко въздаване на справедливост.
По моите условия.
27.
— Флойд, ако обичаш, поноси го малко — казах и му подадох фалшивия времекоп. Излизахме от последния осветен тунел и оттук нататък зависехме изцяло от Аида. — Нещо се скапах.
— Не се учудвам. Но и ти трябва да ме разбереш — търпението ми наистина се изчерпи. Така че се потруди здраво и се постарай да изровиш достатъчно енергия, за да ми обясниш какво всъщност стана. Нищо не разбирам. Спомням си много добре, че разсипах убийцобота с този пистолет, който си затъкнал в колана си. Фидо ми го даде. После скочих през вратата и ти казах да залегнеш, за да мога да застрелям Командира и всички, които си търсят белята.
— Точно така, и аз си го спомням.
Фидо излая и сви от тъмния тунел в още по-тъмен такъв. Гласът на Флойд звучеше разтревожено.
— Спомням си, че натиснах спусъка. После изведнъж се оказва, че пистолетът го държиш ти, не аз, а до мен стоят две същества — хора ли, роботи ли — не знам. Примигвам и поглеждам към лабораторията — всички стоят като замръзнали. Нищо не се помръдва, просто нищо. Обръщам се и виждам, че двете метални неща са изчезнали. Така че започвам да чувствам, че мозъкът ми ще се пръсне. Затова ще ти бъда безкрайно благодарен, ако бъдеш така любезен, и то колкото може по-бързо, да ми обясниш какво се случи, по дяволите.