— Де да знаех. И аз видях абсолютно същото като теб. Не знам какво се случи.
— Но ти трябва да знаеш — нали говореше с тях!
— Нима? Не си спомням. Всичко е някак си объркано…
— Джим, недей да се държиш така с мен. Не може да не си спомняш! А за какво крещеше на адмирала? Нещо за отрова и за друг адмирал.
— Виж, на това мога лесно да ти отговоря. Известни индивиди ме изнудиха да се включа в тази операция, като ме излъгаха, че съм отровен и че ми остават трийсет дни живот, ако не получа противоотровата. Оказа се, че отрова не е имало — следователно и антидот. Тъй че през цялото време, докато щъкахме насам-натам, си мислех за противоотровата и броях дните до момента, в който ще опъна петалата и ще гушна босилека.
— Трябва да е било доста тежко — каза той.
— Прав си. Освен това съм крайно уморен, така че, ако обичаш, нека поотложим малко този разговор. За известно време бих искал да се съсредоточа върху преместването на единия си крак пред другия.
Независимо дали му харесваше, Флойд засега трябваше да се задоволи с толкова. Защото ми беше нужно известно време на дълбок размисъл — аз пък трябваше да измисля някаква приемлива версия и за него, и за останалия народ. Залитах от умора и бях безкрайно благодарен, че по пътя си из тунелите не срещахме противник. А когато Фидо активира спасителния люк и видяхме синьото небе, въздъхнах с облекчение. Върнах пистолета на Флойд и използвах последните си остатъци от сила, за да изпълзя на повърхността. Отпуснах се със стон и се облегнах на полпетоновото дърво.
— Ето ти пистолета, Флойд — казах. — Сега, ако обичаш, подай ми древния артефакт. Аида, идва ли някакъв транспорт насам?
— Би трябвало. Изпратих данни за местонахождението ви веднага щом излязохте на повърхността и можех да изчисля триангулацията. Помощта идва.
Наистина беше така, защото в небето бързо се разрасна едно черно петно и се преобрази в катера „Безпощадни“, който кацна с разтърсващ тътен. Веднага познах този стил на летене и затова изобщо не се изненадах, когато през отворената врата се изниза капитан Тремърн.
— Моите поздравления — каза той и протегна ръка. — Ти успя, Джим.
— Благодаря — отвърнах и си подадох ръката за едно яко здрависване. — Но недей да си мислиш, че беше много лесно.
— Никога! Че нали бях с вас. Мога ли да те освободя от това нещо?
— Не! — извиках аз и сам се сепнах от ясно доловимата нотка на истерия, дори на начални форми на лудост, която долових в гласа си. — Ще го връча официално, заедно с подробно обяснение на неговата същност, по време на срещата.
— Каква среща?
— Срещата, която ти сега ще организираш в Пентагона. Искам всички Стоманени плъхове да се съберат там. Последно събиране, така да се каже. Мадонет върна ли се вече в своя офис-затвор?
— Още не. Каза, че нямало да напусне планетата, докато не се върнете.
— Вярност до края! Браво. Сега чуй: освен всички Плъхове бих искал да видя там още няколко приятели.
— Приятели? — Той ме изгледа смаян. — Кои?
— Ами оня мачовски дебел главорез Свиняра например. Краля на мачовците. Освен това можеш да поканиш Железния Джон, както и неговата противоположност, Мата. Самият ти също можеш да се чувстваш поканен. Ще се заформи много интересна сбирка.
— Интересна да! Но невъзможна. На никого от изгнаниците на тази планета не е разрешено да посещават Пентагона.
— Така ли? Че кой ми каза, че се канел да оправи нещата на Лиокукае? Не беше ли ти?
— Да, но…
— Точно сега е моментът, капитане. Защото на тази среща аз не само ще приключа с този чужд артефакт и ще разкрия неговата тайна, но освен това ще кажа пред всички как точно ще приключи ситуацията тук.
— Как?
— Поканен си на срещата. Там ще разбереш.
— Няма да е лесно да се уреди.
— Напротив, много ще е лесно! — Посочих Флойд. — Попитай него за странните неща, които ни сполетяха, докато бяхме долу при сървайвалистите. Адмирал Стинго ще потвърди неговия доклад. На тази планета има много повече за чистене, отколкото изобщо си си представял. Събери си аргументите, поговори с началниците, изобщо погрижи се. — Подадох му артефактния артефакт. — И недей да ме будиш, преди да си уредил всичко.
Качих се уморен в катера, избутах облегалките на последния ред седалки, изпънах се и тутакси заспах.
Следващото нещо, което осъзнах, беше, че Флойд разтърсва ръката ми.
— Вече сме в Пентагона. Закуси и се преоблечи. Всички са готови и те чакат.