— Галактически боклучарник! — извиках аз. — Мястото, където вие, пресвети тесногръди фанатици, подмитате утайката под чергата! Не е чудно, че го пазите в свръхсекретна тайна.
— Я зарежи тоя назидателен тон, ди Гриз. Познавам ти много добре досието. Трябва да ти кажа, че то вони. Но те държим изкъсо за къдрите, след като изпи седемстотин и двайсет часовата отрова, тъй че ще правиш точно каквото аз кажа. Тъй, а сега ще те задръстя с всички гадни подробности относно Лиокукае, с цялата информация, с която разполагаме. След което ми представяш плана си как ще върнеш онова нещо. Нямаш избор.
— Мерси. С какви ресурси разполагам?
— Безгранични ресурси, неограничени фондове, безкрайна поддръжка. Всяка планета в галактиката внася във фонда на Галаксия Университато. Те разполагат с толкова кредити, че всеки супербогаташ пред тях е супербедняк. Искам да ги изтупаш хубаво.
— Сега говорите на моя език! — За пръв път се заинтересувах от този отровен проект. — Донесете ми докладите — и малко храна — и ще видя какво мога да направя.
„Не е много“ — рекох си след няколко часа четене и препрочитане на тънкото досие и десетина корави и безвкусни сандвича. Адмиралът заспа в креслото и захърка като ракетна дюза. В папката нямаше никакви отговори, тъй че няколко въпроса щяха да свършат работа. Което ми осигури приятния повод да го събудя. С няколко разтърсвания го постигнах и злобните му червени очички се втренчиха в мен.
— Гледай да имаш сериозно основание за това.
— Имам. Какви са личните ви познания за Лиокукае?
— Всичко знам, тъпако. Затова съм тук.
— Изглежда, че е доста здраво закопчана.
— Доста здраво не е изразът, който бих използвал. Херметично закопчана, пазена, патрулирана, наблюдавана, здраво заключена, под карантина — каквото си избереш. Доставят се храна и лекарства. Нищо не се изнася.
— Имат ли си свои доктори?
— Не. Има медицински екипи, стационирани на космопорта — той е истинска крепост. И преди дори да си ме попитал — отговорът е не. Единствената тънка нишка доверие, което съществува между Флотата и лиокукайците, включва медицинските услуги. Те идват при нас и ние ги лекуваме. Само за миг да заподозрат, че медиците са намесени в някаква шашма, и доверието ще се стопи. Със сигурност ще последват епидемии и смърт. Това отпада.
— Ако останалата част на цивилизованата галактика не знае нищо за тях, какво знаят те за нас?
— Всичко, предполагам. Цензура не прилагаме. Предаваме им всички обичайни забавни телевизионни канали, а също така образователните и новинарските програми. Те са добре снабдени с телевизионни приемници и могат да гледат повторения на най-гнусните програми и сериали. Според теорията, ако успеем да им натъпчем мозъците с телевизионен боклук, няма да ни създават повече грижи.
— И това действа ли?
— Вероятно. Но със сигурност знаем, че покриват най-високия рейтинг в цялата Галактика по нескончаеми часове пулене, прекарани пред екрана.
— Слизате и ги анкетирате?
— Не бъди глупак. В шаситата на всеки приемник са запоени записващи устройства. Прослушваме ги със спътник.
— Значи това, с което разполагаме, е една планета, заселена с кръвожадни, войнствени, побъркани телеманиаци?
— Горе-долу е така.
Скочих на крака, като разсипах изсъхнали трохи от гадните сандвичи по килима, и вдигнах високо юмруци и глас.
— Ето го.
Бенбоу примигна и ме изгледа смръщено.
— Кое?
— Отговора. Просто проблясък на една идея, засега. Но знам, че ще се разрасне и ще набъбне в нещо невероятно. Лягам да спя с идеята и като се събудя, ще я изгладя, ще я изпипам и ще ви я опиша в подробности.
— И каква е тя?
— Не бъдете ненаситен. Всичко с времето си.
4.
Автокухнята произведе поредния скапан сандвич заедно с хладна чаша воднисто какао. Беше доста раздрънкана и разстроена. Задъвках и отпих мрачно, после намерих спалнята в дъното на коридора. С климатик, разбира се, но прозорецът не беше запечатан. Отвори се и засмука хладния нощен въздух. Една луна се издигаше, за да се присъедини към другите три горе. Направени сякаш, за да се образуват странни сенки. Крак на перваза, скок в градината — и докато алармата задейства, щях отдавна да съм изчезнал.
И да умра след двайсет и девет дни. Малкото шишенце, което бях изпил в затвора, наистина ме караше да съсредоточа вниманието си и гарантираше моята лоялност. Но дали щях да докарам до успешен край цялата тази сложна операция в такъв срок?
Нямах избор. Въздъхнах трепетно, затворих прозореца и си легнах. Беше изминал един дълъг-дълъг ден.