— Само аз, аз я планирах и строих.
— Великолепно, тогава ми е необходимо и вашето устройство за паметта… кажете на момчетата да напишат на кутийките имената, за да не включа другия специалист.
Към професора се затичаха техници.
— Фиксаторът на времето губи мощност! — закрещя един от тях с глас, изпълнен с ужас. — Когато се изключи, ще умрем, ще изчезнем без следа! Само това не… — извика той и падна, защото някой от обкръжаващите насочи в лицето струя парализиращ газ.
— По-бързо! — викна Койцу. — Водете ди Грийс към темпоралната спирала! Подгответе го!
Техниците ме хванаха и помъкнаха към съседната стая, давайки си един на друг съответните инструкции. Едва не ме изпуснаха, когато двама от тях изчезнаха едновременно. В повечето гласове се чуваха истерични нотки. И нищо чудно — настъпваше краят на света. По-отдалечените стени вече ставаха смътни и мъгляви. От паника ме спасяваха само тренировките и опита. В края на краищата трябваше да ги отблъсна от аварийния космически скафандър, в който се опитваха да ме напъхат, и сам да се облека. От цялата компания спокоен оставаше само професор Койцу.
— Сложете шлема. Но дръжте забралото вдигнато до последната минута. Отлично. Ето спомените, мисля, че джобът на коляното е най-доброто място за тях. Гравитаторът е зад гърба ви. Предполагам, че можете да го използвате. Оръжието на гърдите. Ето ви темпоралния детектор…
И така нататък и тям подобни, докато едва се задържах под тежестта си. Не се оплаквах. Ако не взема всичко сега, после няма да има. Слагай още!
— Транслингватора! — завиках аз. — Иначе как ще общувам с туземците?
— Нямаме — каза Койцу, пъхайки под мишницата ми връзка контейнери, — но имаме мнемограф…
— Получавам главоболие от него.
— …така че можете да научите местния език. Ето в този джоб.
— Какво да правя, нали все още не сте ми обяснили? Къде ще се окажа там?
— На голяма височина, по-точно в стратосферата. Там има по-малко шансове да се сблъскате с нещо материално. Именно там ще ви оставим. След това всичко ще зависи от вас.
— Съседната лаборатория се детемпорализира! — закрещя някой и почти в същия миг се разтвори.
— Към темпоралната спирала! — дрезгаво извика Койцу и те ме повлякоха през вратата. Влачеха ме все по-бавно и по-бавно, тъй като учените и техниците постепенно изчезваха като спукани балони. Накрая останаха само четирима, и аз, тежко натоварен, позорно клатейки се, се повлякох напред сам.
— Ето темпоралната спирала — задъхвайки се, каза Койцу. — Това е стълб, колона от чиста енергия, която е завита в спирала и се поддържа в напрежение.
Тя беше зелена на цвят и блещукаше, почти запълвайки стаята: ивица искряща светлина в кръг, дебела колкото ръката ми. Тя ми напомняше нещо.
— Прилича на огромна навита пружина.
— Да, възможно е. Но предпочитам да я наричаме темпорална спирала. Навита е… поставена е под напрежение. Силите са внимателно изчислени. Ще ви поставим на външния й край и ще освободим затвора. Когато ви захвърли в миналото, спиралата ще рикошира в бъдещето, където енергията постепенно ще се разсее. Сега е време да тръгвате.
Вече останахме само трима.
— Помнете ме! — извика дребен, набит, чернокос техник. — Помнете Чарли Нейт! Докато ме помните, аз никога…
Останахме само двамата с Койцу, стените изчезнаха, въздухът потъмняваше.
— Това е краят! Докоснете спиралата — викаше той. Нима гласът му отслабва?
Спънах се и, падайки, се протегнах към искрящият край на спиралата, разпервайки пръсти. Докоснах го и нищо не почувствах. Веднага ме обви зеленото сияние, през което се виждаше много лошо. Професорът стоеше на пулта, превключваше нещо, накрая се протегна към големия лост.
Дръпна го надолу.
Глава 3
Всичко спря.
Професор Койцу замря зад пулта с ръка, застинала до дръпнатия лост. Погледът ми беше устремен право напред и видях професора само защото стоях с лице към него. Застинаха не само очите ми — от ужас сърцето ми слезе в петите, а мозъкът ми заби в стените на костното си помещение, когато разбрах, че престанах и да дишам. Доколкото знам, сърцето ми също спря. Нещо не е наред, бях сигурен в това. Нали темпоралната спирала все още беше здраво навита. Паникьосах се още повече, когато Койцу стана прозрачен, а стените зад него — димни. Нима ще настане и моят ред? Как да…
Примитивна част от мозъка ми, наследена от маймуните, беснееше, виеше и се въртеше като пумпал. И в същото време чувствах студена решимост и любопитство. Нали не всеки има привилегията да види как изчезва света, докато висиш в спираловидно силово поле, което може да те захвърли в миналото. Наистина с удоволствие бих отстъпил тази привилегия на всеки доброволец. Жалко, че никой не пожела. Ето ме и мен, стърчах там, застинал като статуя, с облещени очи, а лабораторията около мен постепенно изчезваше и ме остави да плувам в междузвездното пространство. Явно дори астероидът, на който беше построена Базата на Специалния Корпус, повече не съществуваше в реалността на тази нова Вселена. Нещо започна да ме подтиква по абсолютно немислим начин и да ме носи в направление, за чието съществуване дори не подозирах преди. Темпоралната спирала започна да се разгъва. Възможно е наистина тя да се е развивала от самото начало, но измененията на времето го скриваха. Струваше ми се, че някои звезди започнаха да се движат все по-бързо и по-бързо, докато не се превърнаха в малки размазани щрихи. Страхотно зрелище. Опитах се да затворя очи, но параличът още не бе преминал. Покрай мен премина звезда, толкова близо, че можех да видя диска й, след това отмина и остави на ретината ми ярки, постепенно изчезващи ивици. Всичко наоколо се ускоряваше заедно с времето и в края на краищата космосът се сля в сива мъгла: дори звездните измествания станаха прекалено бързи, за да можех да ги проследявам. Или тази мъгла притежаваше хипнотични свойства, или ми действаше движението във времето, но така или иначе мислите ми абсолютно се объркаха и изпаднах в полубезсъзнание, нещо между сън и припадък. Това продължи много дълго, а може би и не — не знам точно. Можеше да бъде секунда, а можеше да бъде и вечност. Все пак сигурно оставаше парченце от мозъка ми, което осъзнаваше страшно дългото течение на всичките тези години. И ако е така, нямам ни най-малко желание да мисля за това. Винаги ми е харесвало да живея и аз, стоманеният плъх в бетонните коридори на обществото, винаги съм разчитал само на силите си при самосъхранение. В света значително повече пътища водят към провал, отколкото към успех, към полудяване, отколкото към здраве. Цялата ми енергия винаги отиваше за търсене на верния път. Затова оживях и запазих способността си някак да съобразявам дори в този безумен рейд през времето — оцелях и зачаках да видя какво ще стане по-нататък. След неизмерим промеждутък от време нещо се случи.