Бях стигнал до мястото. Краят на пътешествието беше още по-драматично от началото, защото всичко стана моментално.
Отново можех да се движа. Отново можех да виждам — светлината ме заслепи и се върнаха всичките ми усещания, от които бях лишен толкова дълго.
При това падах. В отговор на това отдавна парализираният ми стомах реши да се разбунтува, а потоците адреналин и други подобни вещества, с които мозъкът се опитваше да натъпче кръвта ми вече 32598 години — плюс-минус три месеца, — се устремиха напред, сърцето заби радостно и ритмично. Падайки, се обърнах. Слънцето се скри и видях черното небе, а далеч долу — пухкави бели облаци. Нима това е тя? Пръст — тайнствената прародина на човечеството? Каквото и да беше, но определено ми достави удоволствие да се намирам където и да е и когато и да е, само наоколо всичко да е устойчиво и да не изчезваше изведнъж. Цялото ми снаряжение изглежда си беше на място и докосвайки регулатора на китката си, усетих тягата на заработилия гравитатор. Отлично. Изключих го отново и започнах да падам, докато не почувствах, че скафандърът навлезе в горните слоеве на атмосферата. Стигнах облаците и попаднах в мокрите им обятия, движейки се с краката напред. Вече се спусках меко като падащ лист. Падах сляпо и непрекъснато изтривах запотеното забрало на шлема, намалих скоростта още повече. Измъквайки се от облаците, превключих управлението на „реене“ и бавно огледах новия свят — възможната родина на човешката раса и вече вероятно моята нова родина.
Право над мен, като мек и влажен поток, висяха облаци, долу, на три километра от мен се разстилаха гори и поля, изкривени от запотеното забрало на шлема. Така или иначе, но рано или късно трябваше да опитам тукашната атмосфера, затова с надежда, че далечните ми прадеди не са дишали метан, решително вдигнах забралото и бързо поех въздух.
Не е лошо. Въздухът бе студен и малко разреден на такава височина, но свеж и приятен. И най-важното — не ме уби. Вдигнах докрай забралото, поех дълбоко дъх и погледнах надолу. От тази височина се откриваше прекрасна гледка. Вълнисти зелени хълмове, покрити с някакви дървета, сини езера, прави пътища през долините, на хоризонта — нещо като град, изпускащ мръсни облаци смог. Трябва да се държа колкото може по-далеч: първо трябва да се оправя, да се огледам…
Накрая до съзнанието ми достигна звук, подобен на бръмчене на насекомо. Но на такава височина не можеше да има насекоми. Щях да помисля за това и по-рано, ако вниманието ми не бе приковано към пейзажа долу. Точно в този момент бръмченето прерасна в рев, обърнах се и погледнах през рамо. Долната ми челюст увисна. Зад прозрачните стъкла на кълбовидна летателна машина, поддържана във въздуха от допотопен въздушен винт, седеше човек, на чието лице беше изписано същото изумление, както и на моето. Прехвърлих контролера на китката си на „нагоре“ и се плъзнах назад, под защитата на облаците. Неудачно начало. Пилотът успя добре да ме разгледа, макар да оставаше шанс просто да не е повярвал на очите си. Но той повярва. В този век средствата за връзка вероятно са били развити отлично, както и боеготовността на армията или страхът, защото не минаха и няколко минути, когато чух долу грохота на мощни реактивни машини. Те покръжиха малко, гърмейки и виейки, а една даже мина през облака. Успях да видя сребристата стреловидна фигура, след това тя отлетя, оставяйки след себе си кипящи облаци. Време бе да изчезвам. Хоризонталното управление на гравитатора не е много съвършено, но все пак тръгнах в обратна посока през облаците, за да се махна колкото може по-далеч от тези апарати. Не ги чувах повече и изчаках известно време, преди да рискувам да се спусна малко по-ниско от границата на облаците. Във всички направления — нищо… Затворих забралото и изключих гравитатора.