— И продължавам да съм сигурен — отговорих твърдо — с по-голяма твърдост и увереност, отколкото чувствах. — Подкупът за извеждането ми от Невенкебла беше приет.
— Удвоен, преди да бъде приет. Ако ти изчезнеш, на стария Грбонджа никога няма да му разрешат отново да се върне на брега. Но той от години е готов да се оттегли от бизнеса. Подкупът е просто финансовата подплата, която му е необходима.
— С какво се занимава той?
— Експорт на плодове и зеленчуци. Ти ще минеш за негов работник. Ако изчезнеш от пазара, той няма да бъде наказан… но ще му отнемат разрешението да слиза на брега. За него обаче това е без значение.
— Кога ще се срещна с него?
— Тази вечер, след като се смрачи, отиваме в неговия склад.
— Тогава…
— Дотогава ще стоиш тук. Гладен ли си?
— Току-що се хранихме.
— Не това имам предвид — отвърна тя с много дрезгав глас.
Тъмните улици бяха осветени само от нарядко поставени на ъглите факли, във въздуха тегнеше заплаха. Вървяхме мълчаливо; може би всичко, което можеше да се каже, вече бе казано. Бях си купил остра кама, която висеше на кръста ми, и друг кривак, с който от време на време удрях в някоя стена, за да знаят всички наблюдаващи ни, че го имам. Съвсем скоро стигнахме до мястото и Бибз почука на една малка врата във висока стена. Последва тих шепот и вратата се отвори. Докато вървяхме през огромното тъмно пространство до осветения ъгъл, където възрастен мъж седеше отпуснат на един стол, усетих сладка миризма на плодове. Старецът беше със сива брада и коса, стигаща до кръста, която се разстилаше върху огромно шкембе, поддържано от тънки, дълги крака. Едното му око беше покрито с кърпа, завързана около главата, но другото внимателно ме проучваше.
— Това е онзи, когото ще вземеш — каза Бибз.
— Говори ли есперанто?
— Като местен — заявих аз.
— Дай ми парите сега. — Той протегна ръка.
— Не. Ще ги получиш веднага, щом го изведеш. Пловеси ще ти ги даде, след като слезете на брега.
— Нека тогава да ги видя. — Той обърна към мен мънистеното си око и разбрах, че Пловеси съм аз. Извадих кожената чанта, загребах шепа пари, после ги пуснах обратно. Грбонджа изсумтя. Приех го като израз на одобрение. Почувствах лек полъх във врата и се обърнах.
Вратата точно се затваряше. Бибз си беше отишла.
— Можеш да спиш тук — каза той и посочи купчина чували до стената. — Призори товарим и заминаваме.
Старецът излезе и взе лампата със себе си. Гледах в тъмното към затворената врата.
Нямах голям избор. Седях върху чувалите, подпрял гръб до стената, оставил кривака върху краката си и си мислех за онова, което правех, което бях направил, което бяхме направили, което се канех да направя, и ме обземаха противоречиви чувства. Явно съм мислил доста дълго, защото следващото нещо, което усетих, беше, че мигам срещу влизащата през отварящата се врата слънчева светлина, заровил лице в чувалите, а кривакът бе паднал до мен на пода. Изправих се на крака, опипах парите — бяха все още в мен — и почти бях готов за онова, което ще ми поднесе новият ден. Прозинах се и се протегнах да прогоня вкочанеността от мускулите си. Тя ме напусна с неохота.
Голямата врата се отвори по-широко и видях, че гледа към пристан, зад който се простираше покрит с мъгла океан. Там беше завързан голям кораб и Грбонджа слизаше по мостчето от палубата.
— Пловеси, помогни им да натоварят — заповяда той и отмина.
Отпусната тълпа работници го последва в склада и се хвана за пълните чували от най-близкия до вратата куп. Не можех да им разбера нито дума, но не ми и трябваше. Работата беше тежка, скучна и изтощителна и се състоеше в пренасяне на чували от склада на кораба. Бяха пълни с някакъв лют зеленчук и скоро очите ми засмъдяха и ми потекоха сълзи. Аз бях единствения, на когото миризмата пречеше. Нямаше такива глупости като почивка. Пренасяхме чувалите, докато корабът се напълни и едва тогава се свлякохме на сянка край пълна кофа със слаба бира. За нея бяха завързани с ремъци мръсни дървени канчета. След миг колебание грабнах едно, напълних го и го излях в гърлото си, после пак го напълних и отново го излях.
Щом свършихме работа, Грбонджа се появи и изръмжа нещо, очевидно заповед. Пристанищните работници станаха моряци, вдигнаха мостчето, отвързаха въжетата и издигнаха платното. Стоях настрана и милвах кривака си, докато Грбонджа не ми заповяда да вляза в каютата и да не се навирам в очите на другите.
— Парите ще взема сега — каза той.
— Още не, дядка. Ще ги получиш, когато съм в безопасност на брега, както се уговорихме.
— Те не трябва да ме видят, че ги взимам.
— Бъди спокоен. Просто ще стоиш на края на мостчето и аз ще се блъсна в теб. Когато отмина, кесията ще бъде в пояса ти. Сега ми кажи какво ще намеря, като сляза на брега.