Выбрать главу

— Беда! — проплака той и зарови пръсти в брадата си. — Не трябваше да се залавям. Ще те хванат и ще те убият, мен също…

— Спокойно, погледни това. — Държах кесията с парите в светлината, която струеше през решетката отгоре. Взех една шепа и пуснах монетите да се изнижат между пръстите ми. — Щастливо оттегляне от работа, къщичка сред природата, бъчвичка бира и всеки ден свински пържоли. Помисли си за всички радости, които ще ти донесе.

Той се замисли. Гледката на звънтящите монети оказа силен успокоителен ефект. Когато пръстите му престанаха да треперят, аз му подадох шепа пари и той щастливо ги сграбчи.

— Ето. Предплата, да ти покажа, че сме приятели, Сега помисли… колкото повече зная за онова, което ще срещна на брега, толкова по-лесно ще ми бъде да изчезна. И ти няма да бъдеш замесен. Хайде… говори.

— Малко зная — промърмори той, съсредоточил цялото си внимание върху блестящите монети. — Има докове и зад тях пазар. Всичко е обградено с висока стена. Никога не съм ходил отвъд стената.

— Има ли порти?

— Да, големи, но са охранявани.

— А пазарът голям ли е?

— Огромен. Това е търговски център на цялата страна. Простира се на много myldyryow по брега.

— Колко е една myldyryow?

— Myldyr, myldyryow е множественото число. Един myldyr е седемстотин lathow.

— Благодаря. Ще трябва лично да видя.

С много мърморене и сумтене Грбонджа отвори един люк на палубата и изчезна в него. Несъмнено да скрие монетите, които получи. После си дадох сметка, че бях прекарал достатъчно време в каютата и излязох на палубата към носа, където нямаше да се навирам в очите на никого. Слънцето разгонваше сутрешната омара. Видях, че минаваме близко до огромна кула, която се издигаше от водата. Беше обезобразена, старинна, вероятно отпреди столетия. Тогава са строили здраво. Мъглата се вдигаше и разкриваше все повече и повече от постройката, проточила се високо нагоре. Трябваше да се наведа назад, за да видя върха й горе във висинето.

От нея висяха останки от счупен мост. Някогашният висящ път беше провиснал смачкан и разбит, потопен в океана до кулата. Ръждясал, изкривен, със счупени стоманени въжета, дебели над два метра, струпани върху него. Чудех се каква ли е била онази катастрофа, която го е разрушила.

Или нарочно е бил разрушен. Нима владетелите на Невенкебла са искали да се отделят от континента, който бавно е падал в ръцете на варварството? Добра възможност. И ако наистина са сторили това, те са проявили сила на духа, което правеше моето проникване на техния остров още по-трудно.

Преди да мога да се разтревожа от тази перспектива се появи по-непосредствена заплаха. Пред нас изскочи дълъг, сив кораб с блестящи оръдия. Мина пред носа ни и рязко зави към кърмата; водната диря удари нашия платноход и той подскочи, платната изплющяха. Подражавайки на моряците, аз се опитах да не обръщам внимание на смъртоносното присъствие на насочените към нас оръдия, които за един миг можеха да ни вдигнат във въздуха. Ние извършвахме законен бизнес…

Командирът на канонерката изглежда си помисли същото, защото с обиден рев на рога корабът отново промени курс и решително се отправи към открито море. Когато изчезна в далечината, един от моряците размаха юмрук към него и каза нещо остро и неразбираемо, с което напълно се съгласих.

От мъглата пред нас израсна Невенкебла. Скали и зелени хълмове обграждаха големия многоетажен град, разположен около кръгообразното пристанище. От заводите и мините зад него, започнали работа рано сутринта, към небето се издигаха облаци дим. До самия бряг на стража стояха укрепления, в които блестяха големи оръдия. Когато влязохме в пристанището, в края на дигата край морето видях друго укрепление. Черните дула на оръдията ни следваха, чувствах блясъка на недоверчиви очи зад мерниците. Тези момчета не се шегуваха.

А аз се канех сам да се боря с цялата им страна?

„Ще се справиш, Джим — помислих си самоуверено и размахах кривака над главата си така, че той изсвистя и описа дъга. — Ще им покажеш. Те нямат никакъв шанс срещу Джими ди Гриз.“

Което щеше да е чудесно, ако гласът ми не беше трепнал, когато го казвах.

Пета глава

— Сваляй платната! — изрева един силен глас. — Хвърляй въжето! — Към нас се приближи кораб с висок нос, от който се чуха силни викове. Грбонджа бързо преведе командите на екипажа.

В Невенкебла нищо не се оставяше на случайността: всичко беше добре организирано. Още преди моряците да свалят платното ни завързаха за влекач и ни откараха на препълнения кей. Там разнородни и интересни екипажи вече разтоварваха стоките си. Преместиха ни на свободна стоянка между другите кораби.