— Идват от далечни места — изхриптя Грбонджа, като пристъпи тежко до мен и посочи корабите. — От Пенпилик, Грампаунд, дори от Прейз-ан-Бийбл… може би всички страдат цял живот от dysesya! През нощта ще бъдем на котва извън пристанището. Дай ми сега парите, на брега е много опасно.
— Сделката си е сделка, дядка. Твърде късно е да я променяме.
Той се изпоти, промърмори нещо и погледна към идващата все по-близко суша.
— Ще сляза пръв да говоря с получателя на стоката. Едва след това ще разтоварваме. Те вземат документите и дават разрешение за акостиране. След това ще се срещнем. Дай ми парите.
— Не, миличък. Просто си мисли за слънчевото бъдеще след оттегляне.
Завързаха кораба, двама въоръжени стражи ни погледнаха намръщени. Парен скрипец пусна мостче и Грбонджа с пуфтене се изкачи по наклонената плоскост и стъпи на кея. Може би трябваше да му платя предварително? Пулсът ми се ускори.
След няколко минути… или столетия?… Грбонджа се върна и закрещя на екипажа. Оставих кривака си в каютата и сложих камата в пазвата, където не се виждаше. Шперцът и останалите ми монети бяха в кесията и също в пазвата. Бях готов, както се очакваше винаги да бъда. Когато излязох от каютата, моряците вече бяха започнали да разтоварват. Взех един чувал и последвах другите по мостчето. Всеки държеше в ръка документите си за самоличност. Направих същото. На пристанището полицаят вземаше документите, слагаше ги в една кутия и закарфичваше етикет за самоличност на дрехата. Изглеждаше отегчен от работата си. Изправих се пред него и се постарах да не треперя.
Беше просто установена процедура.
— Следващият — извика той, дръпна документите от ръката ми и забоде с карфица етикета на дрехата ми. Или по-точно през дрехата в кожата. Подскочих, но не казах нищо. Той се усмихна със садистична усмивка и ме бутна напред.
— Продължавай, тъпако. Следващият.
Бях слязъл на брега без да ме открият. Следвах мъжа пред мен и влязох в склада. Грбонджа стоеше до нарастващия куп чували. Когато ме видя, той издаде една непонятна за мен заповед и посочи към съседната ниша.
— Давай парите, сега — изломоти, когато пуснах чувала. Мушнах кесията в пояса му и Грбонджа се отдръпна, мърморейки с облекчение. Огледах солидните железобетонни стени и се върнах да взема друг чувал.
Когато се върнах с третия си чувал, бях започнал да се отчайвам. Още няколко връщания и корабът щеше да бъде разтоварен, а с това щеше да дойде краят на целия ми опит. Щях да съм извършил едно скъпо пътуване и тежка работа. Нищо повече. Защото не виждах начин да изляза от сградата… и никакво място, където да се скрия. В Невенкебла изглежда не обичаха неканени гости. Трябваше ми още време.
— Обяви почивка за по една бира — прошепнах на Грбонджа, когато минах покрай него в началото на мостчето. Контрольорът вътре си беше отишъл, но двамата намръщени пазачи стояха.
— Ние никога не спираме… нямаме такъв навик.
— Днес ще спрете. Денят е горещ. Нали не искаш да съобщя, че съм ти платил да ме докараш незаконно тук?
Той изстена на глас, после извика:
— Бира, спрете за по бира!
Екипажът не зададе никакви въпроси за неочакваната почерпка, всички се струпаха около бъчвата и весело се разприказваха. Изпих едно голямо канче бира, после отидох и седнах на планшира, близо до мостчето. Вдигнах очи към ботушите на пазача, който стоеше над мен. Погледнах надолу към водата и видях пространството между коловете долу.
Това беше единственият ми шанс. Пазачът над мен се изгуби от погледа ми. Грбонджа беше с гръб, вниманието на моряците бе съсредоточено върху бъчвата. Изглежда щеше да възникне спор върху разпределението. Чуха се гневни викове и бърз удар. Екипажът наблюдаваше спора с голям интерес. На палубата не се виждаше никой.
Преметнах едно въже през борда, увих крака около него и се спуснах надолу. Никой не ме видя. Когато краката ми достигнаха повърхността, извадих камата, отрязах въжето над главата си и тихо паднах във водата. Заплувах безшумно в тъмнината под кея.
Покрити с тиня дъски свързваха дървените колове. Когато се пресегнах към една от тях, нещо изквича и изчезна в тъмнината. Наоколо вонеше. Във водата се носеха различни отпадъци. Бях започнал да съжалявам за енергичното плуване.
„Горе главата, Джим, продължавай нататък. Тук е първото място, където ще погледнат, когато открият, че си изчезнал.“
Продължих да плувам. Не отидох далеч, защото се натъкнах на солидна стена, която се издигаше в тъмнината. Опипах я и достигнах до външните колове. През пролуката между тях видях корпуса на друг платноход, вързан наблизо. Нямаше място да мина между корпуса на кораба и коловете. Нима толкова скоро ще бъда хванат?!