Трябва да се махна от него… А дали наистина трябва? Не се появи никакъв влекач. Беше ли възможно да използват влекачи само при влизане в пристанището? Да разрешават на корабите да излизат на собствен ход? Беше. Отново надзърнах иззад руля и видях два товарни съда пред входа на пристанището. От нарастващата пролука над мен се лееше светлина. Мушнах се под повърхността, преди да бъда съгледан.
Не беше лесно, но трябваше да се направи. Стиснах здраво руля, но когато се завъртя, едва не се изплъзна от ръцете ми. Стоях под повърхността колкото можех да издържа, за да не ме видят от брега. Отплаващият кораб се движеше плавно. Напрегнах всичките си сили да преместя ръцете си от предната на задната страна на руля. Сега беше по-лесно да се държа. Когато най-после си наложих да вдигна глава, за да си поема въздух, се намерих сред струя от пяна. Погълнах малко и се постарах да не се закашлям. Отдръпнах се откъм страната на пристанището и видях караул. Той обърна гръб с безразличие.
След това беше почти лесно. Вълните ме държаха до основата на руля. Дишах леко, с глава над водата, недостъпен за поглед от брега и невидим за никого от палубата над мен. На два пъти корабът променя направлението си и аз всеки път променях мястото си, за да бъде руля между мен и укреплението, до което сега все повече се приближавахме. Когато корабът за последен път промени курса си, видях, че ще минем досами укреплението и оттам ще се отправим в открития океан. Гледах как каменната стена става все по-близо и накрая видях морето зад нейния край. Чак тогава поех дъх, изпуснах го и се гмурнах дълбоко.
Да, бях уморен. Но това щеше да бъде последното ми плуване за деня, затова исках да бъде добро. Напред се виждаше ясно покритата с морски водорасли пристанищна стена, със заоблен от океанските вълни край. Оттам идваше голяма вълна, с която трябваше да се преборя. Плувах близко до стената, където силата на вълната беше най-малка. Все по-далеч и по-далеч, докато вече или трябваше да поема въздух, или щях да нагълтам вода. Излязох на повърхността и видях каменна стена с оръдейни цеви над нея. Хванах се здраво и вдишах дълбоко. Вкопчвайки се с нокти в пролуките между камъните, се придвижих до далечната страна, докато не се откри бреговата линия зад нея. Водната повърхност беше осеяна със спортни съдове, моторни и с платна. Ако се опитах да мина покрай стената, сигурно щях да бъда открит. Какво да правя? Не можех да остана във водата, където можех да бъда видян от всеки минаващ кораб. Вдигнах глава към големите каменни блокове и се замислих.
Защо не? Единствените кораби, които се виждаха сега, чезнеха към открито море. На най-външното възвишение на укреплението не можех да бъда видян от брега. Междината между камъните осигуряваше добра възможност за хващане. Можех да се изкатеря.
Изкатерих се. Не беше лесно… но нямах голям избор. Нагоре по отвесната стена, с дращене, прилепнал по средата между две от най-големите оръдия, насочени към морето. Те се подаваха през амбразурите в масивната стена — блестяща стомана, полирана и смъртоносна. Продължих да се изкачвам. Когато достигнах нивото на оръдията, спрях да си почина, вълнуващата се повърхност на морето беше само на десет метра под мен. Океанът все още бе чист… но докога?
— Моля те, Джим, дай ми огънче.
Така се стреснах, че едва не се пуснах и не паднах във водата.
Над мен се разнесе ароматен пушек от пура. Разбрах, че идва от близката оръдейна амбразура. Не ме бяха видели, никой тук не знаеше името ми. Беше просто съвпадение. Там, съвсем близко до мен, бяха артилеристите, гледаха към морето и пушеха на поста, което, бях сигурен, е строго забранено. Не смеех да мръдна. Можех само да се държа и да слушам.
— Този нов капитан, трябва да се отървем от него.
— Той е най-лошият. Да сложим отрова в кафето му?
— Не. Чух, че се опитали да направят това на север и в полка убили всеки десети войник.
— Чиста партенка и ти го знаеш. Просто слух. Като отмъщение на много проклет началник, Всички говорят, но никой не го прави…
— Капитанът идва!
Над главата ми прелетя недопушена пура, чуха се стъпки от бързо отдалечаващи се крака. Продължих нагоре, преди ръцете ми да се измъкнат от ключиците. Със сетни сили изминах последните няколко сантиметра, достигнах края и с мъка се изтеглих върху плоския покрив на укреплението. Една морска птица ме погледна със студеното си око, изграчи и отлетя. Изпълзях по натрупаните през столетията изсушени от слънцето курешки до самия център на кръглата постройка. Лежах по гръб и не можех да видя нищо, освен върха на далечния хълм. Това означаваше, че и аз не можех да бъда открит от сушата, а само от въздуха. Щях да рискувам, тъй като през целия ден бях видял само един самолет надалеч. Затворих очи срещу яркото слънце и моментално, без да съм имал намерение, заспах.