Той хвана следващия кашон и отново изпя като латерна изпразнените от съдържание от безкрайно повтаряне думи. Надрасках адреса на полицейския участък, където бяхме последния път и когато пуснах молива, срещуположният край на масата се отвори и кашонът изчезна. Много експедитивно. С пластмасов сак в лявата ръка и папка в дясната се присъединих към групата треперещи, голи млади мъже, навели глави, очакващи следващите заповеди. С дрехите им изглежда бяха изчезнали всички различия на личността.
— Сега отивате на осемнайсети етаж! — беше следващата заповед. Тръгнахме. По четирийсет наведнъж в асансьора, затваряне на врати, отваряне… и попаднахме в нещо като медицински ад.
Невъобразим шум, викове за внимание, издавани с рев заповеди. Доктори и санитари, облечени в бяло, мнозина с маски от плат на лицата ръгаха и издевателстваха в една пародия на медицинска практика. Сетивата се притъпяваха след изпълняваните един подир друг прегледи.
Един лекар — предполагам, че беше лекар, тъй като на врата си носеше стетоскоп — взе моята папка, подаде я на санитаря, после ме стисна за гърлото. Преди да мога и аз да го стисна, той извика на санитаря:
— Щитовидна, нормална. — Санитарят го записа, а лекарят ме натисна по корема.
— Херния, няма. Кашляй.
Това беше заповед и аз кашлях, докато облечените му в гума пръсти бъркаха в гърлото ми.
Имаше още, но ще посоча само основните моменти.
Кабинетът за анализ на урина, където стояхме треперещи на редици, всеки стиснал току-що напълнена книжна чаша. Редицата ни бавно се местеше на пръсти, защото подът беше мокър, към облечения в бяло, с бяла маска, в ботуши и гумени ръкавици санитар, който потапяше пипета за еднократна употреба във всяка чаша и капваше една капка в отделна секция на голяма, разделена на секции химическа табла. Изхвърляше пипетата в един препълнен контейнер, поглеждаше химическата реакция. Викаше: „Отрицателна, Следващия!“ — и продължаваше.
Или прегледът за хемороиди. Доброто възпитание не позволява подробно описание, затова ще кажа само, че прегледът включваше две редици наведени напред младежи, стиснали с ръце глезени и един демоничен лекар, също наведен, който минава зад редиците с насочено в тях фенерче.
Или инжекциите, ах, тези инжекции. Когато редицата мина напред, видях, че младежът пред мен е културист. Между тънките като вейки ръце и слаби колене на другите момчета неговите бронзови бицепси и лъщящи гърди бяха истински монумент на мъжественост. Той се обърна към мен с разтревожен израз на изпъкналите мускули на лицето.
— Не обичам иглите — каза културистът.
— Кой ли ги обича — съгласих се аз.
Гледах ужасен, докато стигнах до мястото, откъдето нямаше връщане. Когато всяко треперещо тяло пристъпеше до определено положение, по един санитар от двете страни биеха инжекции в горната част на ръката. Веднага щом иглите излезеха, жертвата биваше блъсната в гърба от униформен надзираващ звяр. След като направеше няколко крачки напред, й се правеха две други инжекции. С извити от болка ръце, обектът се подпираше на близката маса, където биваше ваксиниран. Много експедитивно.
Прекалено експедитивно за културиста. Когато отиде на определеното място, той извърна нагоре очи и падна в безсъзнание на пода. Това обаче не попречи на военната експедитивност. Двете игли се забиха, двете инжекции бяха направени. Сержантът го хвана за краката и го извлече напред, където след като получи останалите инжекции, беше изтикан настрана да се съвземе. Скърцах със зъби и се опитах стоически да приема действията на дупчещата бригада и въздъхнах.
Накрая масовият медицински преглед завърши с едно последно издевателство върху останките от лично достойнство на жертвите. Все още голи, стискащи пластмасов сак в лявата ръка и набъбваща папка в дясната, ние се затътрихме към още една опашка. От единия край на залата до другия бяха наредени бюра като в приемна зала на летище. Зад всяко бюро седеше мъж в тъмен костюм. Когато дойде моят ред, сержантът-говедар погледна през рамо и заби набития си пръст в мен.
— Ти, отивай към номер тринайсети.
Мъжът зад бюрото носеше очила с дебели рамки, както и всички други, забелязах аз. Може би щяха да ни преглеждат очите и ако прегледът покажеше, че очите ми не са наред и аз щях да изглеждам така. За пореден път взеха папката ми, пъхнаха друг печатен лист… и установих, че малки червени очички ме гледат през дебели лещи.
— Обичаш ли момичета, Джак?
Въпросът ме завари съвсем неподготвен. Все пак той изкара в съзнанието ми сладкия образ на Бибз, който замъгли медицинската гавра около мен.
— Можете да бъдете сигурен, че ги обичам — мигновено отговорих аз. Отговорът беше записан.