Отслабнали от глад и умора, замаяни от загубената кръв, студената супа от юфка все още тежка като олово в стомасите ни, достигнахме до края на изпитанията. Надявахме се.
— Строй се. Продължавай напред. Всеки ще получи униформа за еднократно ползване, която ще носите, докато не ви бъде заповядано да я изхвърлите. Ще облечете униформите и ще продължите по тези стълби до покрива на сградата, откъдето транспортни средства ще ви закарат в лагера „Слимарко“ за обучение. Преди да получите униформите си, ще върнете папките. На всеки ще му бъде даден идентификационен диск с името и личния номер. По средата на дисковете има жлеб, за да могат да бъдат счупени наполовина. Не ги чупете, защото това е военно престъпление, което се наказва.
— Ако не трябва да ги чупим наполовина, защо са ги направили да се чупят? — промърморих на глас. Младежът до мен ме погледна и прошепна:
— Защото, като умреш, те ще го счупят и едната половина ще изпратят за регистриране на смъртта, а другата ще оставят в устата ти.
Защо ли, когато отидох да си получа униформата, чувствах много силен метален вкус в устата?
Осма глава
При други обстоятелства щях да се наслаждавам на пътуването с този необичаен въздушен кораб. Имаше форма на голяма пура и несъмнено съдържаше някакъв лек газ. Под подемното тяло имаше метална кабина, изкусно украсена отвън с фризове на черепи и кръстосани кости. В канали на кабината имаше вентилатори, монтирани под ъгъл да насочват движещата сила нагоре и напред: гледката от прозореца сигурно беше запленяваща. Но прозорците, които видяхме отвън, бяха отпред в пилотската кабина, докато ние, новобранците бяхме натъпкани в метална камера без прозорци. Седалките бяха от пресована пластмаса с неравности по тях и ужасно неудобни… но все пак бяха седалки. Седнах и въздъхнах с облекчение. През цялото време в приемния център не бяхме на крака само при даването на кръв. Пластмасата беше студена през тънката като хартия материя на униформата за еднократно ползване, подът — твърд през прикачените в края на униформата картонени подметки. Единственият джоб в това ужасно облекло беше една торба отпред, в която пъхнахме чантата с лични принадлежности, така че всички заприличахме на обезумели виолетови торбести животни. Бях потиснат. Но поне си имах компания. Всички бяха потиснати.
— Никога по-рано не съм се отделял от дома — изхленчи новобранецът отдясно, подсмръкна и изтри влажния си нос с ръкав.
— Аз пък съм се отделял — казах със сърдечен и весел глас. Не че се чувствах весел, но повдигането на неговия дух може би щеше да помогне да се повдигне и моя. — И е много по-добре отколкото у дома.
— Храната ще бъде скапана — проплака примирено той. — Никой не може да готви сепкукодж като мама. Тя прави най-хубавия сепкукодж в целия свят.
Кейк с лук? На каква ли странна диета се е радвал този юноша?
— Забрави за това — изчуруликах аз. — Ако в армията правят сепкукодж, той ще е отвратителен, можеш да си сигурен. Но си помисли за другите удоволствия. Много упражнения, чист въздух… и през цялото време можеш да ругаеш, да пиеш алкохол и да говориш мръсотии за момичета!
Той се изчерви, клюмналите му уши пламнаха.
— Не обичам да говоря за момичета. И не зная как да пия. Двамата с Джоджо отидохме веднъж зад хамбара и пихме бира, а после повръщахме.
— Страхотно… — Въздъхнах. Появата на един сержант ме спаси от по-нататъшен безполезен разговор. Той отвори с трясък вратата и изрева:
— Добре, кретени… стани!
Сержантът си осигури мигновено подчинение, като натисна един бутон на стената и нашите седалки паднаха. Чуха се викове и стонове от болка, обърканите виолетови тела се загърчиха на пода, изпопадали едно върху друго. Аз единствен стоях прав и поех цялата сила на гневния поглед на сержанта.
— Кво си представляваш, че си… умник или нещо от този род?
— Не, сър! Просто изпълнявам заповедта, сър! — Като казах това, подскочих във въздуха, прибрах ръцете до панталоните си и тежко паднах на крака, после отсечено отдадох чест… толкова отсечено, че едва не си извадих окото. Сержантът на свой ред, преди да го закрият надигащите се объркани войници, се опули при това представление.
— Тишина! Внимание! Ръцете отстрани, краката един до друг, стомахът прибран, гърдите изпъчени, погледът напред… и престани да дишаш!
Виолетовите тела се олюляха и се изпънаха в тази абсурдна военна стойка, застанаха неподвижни. Настъпи тишина, сержантът ни огледа с мрачно недоверие.
— Не чух ли някой да диша? Никакво дишане, докато не ви кажа. Първият идиот, който си позволи да диша, ще срещне юмрука ми там, където той ще свърши най-добра работа.