Към познатото лице, минаващо на по-малко от един метър от мен. Несъмнено беше лице и име, които познавах много добре.
Бибз, момичето от екипажа на космическия кораб на капитан Гарт.
Тя беше връзка към Гарт и аз трябваше да говоря с нея, да разбера къде е той. С нашето отвличане и захвърляне на отвратителната планета Спиовенте капитан Гарт беше отговорен за смъртта на Епископа. Което означаваше, че аз на свой ред исках да бъда отговорен за неговата.
И така, без добре да помисля, въоръжен само със самоубийствен и непрактичен ентусиазъм, глупашки се опитах да избягам. Само щастието, което бди над хората напълно без мозък, ми спаси живота и ми позволи да се върна в килията си, без да бъда открит. Изчервих се, като си помислих за глупавия си план. Липса на разум, липса на предвидливост… и невероятно тъпото допускане, че цялата охранителна система на огромната сграда е еднаква. При ежедневните ни излизания и връщания в затворническия блок бях забелязал, че ключалките на всички врати са изключително елементарни и нямат никаква сигнализация. Бях предположил, че е така и в останалата част на сградата.
Предположението ми беше погрешно. Асансьорната кабина бе уведомила пазачите, че съм я използвал. Когато вратата се отвори на горния етаж, веднага съгледах детекторите в коридора. Затова се опитах да изляза през капака на тавана, надявайки се по някакъв начин да се измъкна през асансьорния механизъм в горния край на шахтата.
Там обаче нямаше никакъв механизъм… само врата на друг етаж. Този етаж не беше отбелязан на асансьорното табло в кабината. Очевидно бе нещо тайно, известно само на властите. С надеждата да проникна в тази тайна се бях качил на рамката на вратата в опит да намеря начин да я отворя. И тогава асансьорът зад мен изчезна, а аз останах да вися над празната шахта.
От това неразумно приключение се измъкнах по-леко, отколкото заслужавах. Щастието едва ли ще ме придружи втори път. Налагаше се хладнокръвно да планирам по-нататъшните си действия. Оставих тази лекомислена авантюра зад гърба си и се заех усилено да обмисля възможните схеми и пътища за контакт с момичето от екипажа.
„Направи го честно“, казах си и поклатих глава.
Честно? Аз? Стоманеният плъх, който дебне в тишината на тъмната нощ, който не се страхува от никого, не се нуждае от никого.
Да. Колкото и да беше болезнено осъзнаването, този път честността беше най-добрата политика.
— Внимание, мръсни тъмничари, внимание! — извиках и заблъсках по вратата на килията си. — Размърдайте потъналите си в пот тела, разбудете се, прекъснете вашите вулгарни, еротични сънища и ме заведете при капитан Варод. Веднага… може и малко по-късно.
Моите другари-затворници се разбудиха, развикаха се със справедлив гняв и ме заплашиха с всякакви видове невъобразими телесни наказания. Отвърнах на обидите им със същия ентусиазъм и накрая застрашително намръщен се появи нощният пазач.
— Ей, ти, здравей — весело извиках аз. — Радвам се да видя едно приятелско лице.
— Май искаш да ти счупя кратуната, а, момче? — попита той. Тази словесна престрелка беше толкова остра, колкото и със затворниците.
— Не. Но искам да те спася от неприятности. Веднага ме заведи при капитан Варод, тъй като имам такава важна военна информация, че ако станеш причина тя да пристигне до него със закъснение от една-две секунди, моментално ще бъдеш разстрелян на място.
Той отправи още заплахи, но в очите му трепна пламъче на безпокойство, като се замисли върху казаното от мен. Дори за човек с неговата ограничена интелигентност беше ясно, че прехвърлянето на отговорността върху друг бе най-умният начин за отстъпление. Пазачът изръмжа още няколко заплахи, когато посочих към дъното на коридора, но отиде до телефона. Не се наложи да чакам дълго. Само след минути се появиха грамадни мускулести тъмничари. Те отключиха килията, сложиха ми белезници, изкачиха ме с асансьора стотина етажа нагоре и ме вкараха в една стая. Там заключиха белезниците за един тежък стол и излязоха. Лейтенантът, който влезе няколко минути по-късно, още не се бе разсънил и видимо не се чувстваше много щастлив, че е разбуден посред нощ.
— Искам да се срещна с Варод — казах аз. — Няма да говоря пред наемници.
— Млъкни, ди Гриз, преди да си навлечеш още по-голяма неприятност. Капитанът се намира в дълбокия космос и е недостижим. Аз съм от неговото управление и те съветвам веднага да кажеш каквото знаеш, преди да съм те изхвърлил оттук.
Звучеше доста разумно. А и нямах никакъв избор.
— Чували ли сте за пътуващата в космоса венианска свиня, която се представя под името капитан Гарт?
— Продължавай — подкани ме той с изпълнен със скука глас и за по-голяма убедителност се прозина. — Аз работих по твоя случай, така че можеш спокойно да говориш. Какво знаеш, което още не си ни казал?