След неколкократни грешки и неправилно произнесени имена сержантът свърши с проверката и ни поведе към столовата. С приближаването усетихме миризма на истинска храна и плюнките по паважа заплющяха като дъжд. Други новобранци, забързани в тъмното, се присъединиха към дългата колона, насочила се към този кулинарен рай. Когато най-после занесох отрупаната с храна табла на масата, не можех да повярвам. Вярно, че може би бяха наденички с карамелен сос, но беше храна, гореща, твърда храна. Не я изядох — ометох я и се върнах за още. За момент си помислих, че във войската, в края на краищата, не е толкова лошо. После мигновено отхвърлих тази абсурдна мисъл.
Хранеха ни, защото искаха да останем живи. Храната беше противна и евтина… но тя щеше да ни поддържа живота. Така че, ако умрем, причината няма да е в хранителната диета, а в нашата собствена непригодност за такъв живот или слаба воля. Ако издържим единичната подготовка, всеки от нас ще достави едно здраво и относително волево тяло за военната машина. Добре измислено.
Мразех тези копелета. И се върнах трети път.
Закуската беше последвана от физкултура… да подпомогне храносмилането или да го затрудни. Сержант Клутц ни държа двойно повече на просторния, брулен от вятъра плац, докато другите новобранци вече бяха предадени на мускулести инструктори. Новият ни лидер ни очакваше. Беше със стоманеносиви очи, мускулест, раменете му бяха толкова широки, че главата изглеждаше непропорционално малка. Или по-точно главата му просто беше като глава на топлийка. Тези ми размишления бяха прекъснати, когато той изрева толкова силно, че зъбите ми затракаха.
— Какво е това, какво е това? Вие, kretenoj мръсни, закъсняхте почти цяла минута.
— Свини, ето какво са — каза нашият лоялен сержант и извади от джоба си дълга черна пура. — Малки свинчета пред корито. Човек не може да ги откъсне от помията.
Някои новобранци ахнаха при тази нагла лъжа, но по-умните се бяха научили да мълчат. Ако имаше нещо, което не трябваше да очакваме, това беше справедливост. Бяхме дошли последни, защото нашият свинар-сержант не можеше да се движи по-бързо.
— Така ли? — каза инструкторът и мъничките му оченца се завъртяха като, блестящи стъклени топчета в приличната на главичка на топлийка глава. — Тогава да видим дали не бихме могли да накараме тези тъпи симуланти да изразходват малко от поетите калории. ЛЕГНИ! Сега… ще направим петдесет лицеви опори. Започни!
Това ми хареса, защото обикновено правех всяка сутрин по сто за поддържане на формата. Леденият въздух проникваше през изпокъсаните ни униформи за еднократна употреба. Пет. Чудех се, кога ще ни дадат нещо по-трайно. Петнайсет.
На двайсетата около мен имаше мнозина тежко дишащи и мърморещи, а аз едва бях загрял. При трийсетата половината от тънкокраките юноши бяха изпопадали в праха. Сержант Клутц изтърси пепелта от пурата си върху най-близкия до него проснал се гръб. Ние продължихме. Когато достигнахме петдесет, бяхме само аз и мускулестото момче, което мразеше инжекциите. Главата като топлийка ни погледна.
— Още петдесет — изръмжа той.
Културистът продължи да пухти до двайсет, преди да изстене и спре. Аз изкарах до края и инструкторът отново ме погледна и изръмжа.
— Това ли е всичко, сър? — попитах вежливо аз. — Не можем ли да изкараме още петдесет?
— Стани! — изрева той. — Разтвори крака, протегни ръце, гледай мен. Едно, две, три, четири. Още веднъж…
Когато свършихме упражненията, всички се бяхме изпотили добре, сержантът бе допушил пурата си… двама от новобранците бяха припаднали в праха. Единият лежеше близко до мен, стенеше и се държеше за диафрагмата. Сержантът отиде при него, побутна го с крак, при което той издаде слаби стенания. Клутц го погледна с отвращение и закрещя:
— Слабаци! Педерасти! Мамини синчета! Бързо ще ви прекършим. Махнете тези педерасти от очите ми. Вие до тях, вдигнете тези симуланти и ги занесете в санитарната палатка. И веднага се връщайте. Мърдайте!
Наведох се, хванах едната ръка и повдигнах. Видях, че на новобранеца от другата страна му беше трудно, затова преместих ръката си да поема по-голяма част от тежестта.
— Сложи ръката му около рамото си… аз ще го нося — прошепнах му аз.
— Моите… благодарности — каза той. — Не съм в толкова добра форма.
Беше прав. Слаб, с провиснали рамене, с тъмни кръгове под очите. И по-стар от другите, най-малко около двайсет и петгодишен, забелязах.