Той махна с ръка да вървим пред него: тръгнахме като овце на заколение. Прошепнах на Мортън:
— Вярно ли е онова, което каза той за радиопредаванията?
— Разбира се. Никога ли не си слушал? В по-голямата си част са ужасно скучни. Много пропаганда и почти нищо съществено. Но няма значение дали човек признава, че ги е слушал. Той беше решил да ни накаже, независимо какво говори. Казармена практика!
— Нима ще стоим тук и ще чакаме?!
— А къде можем да избягаме? — попита мрачно Мортън.
Къде наистина? Нямаше място, на което да избягаме. Сержант Клутц ни погледна с най-добрия си поглед и ние млъкнахме. Отпуснах се на пода с въздишка. Чудех се какво възможно наказание може да измисли казармата, което да е по-лошо от единичното обучение. Имах лошото чувство, че скоро щях науча.
Десета глава
Някъде далече иззвъня звънец като приглушено изригване, очите на сержант Клутц отново се фокусираха и изразът на унила пустота изчезна, заместен от нормалната му гневна насмешка.
— Станете, идиоти мръсни! Цял час се правихте на хитреци и сега ще си платите. Двойно време! Следващият урок ще бъде по употреба на стрелково оръжие и проверка на лично оръжие. Мърдайте!
— Аз държа на тези двамата — каза Гоу и ни отдели от другите. — Ще ги впиша в рапорта за подмолна дейност.
Клутц кимна щастлив и задраска имената ни от списъка си.
— Това ме устройва, Гоу. Що се отнася до мен, щом ги задраскам от списъка, можеш да ги схрускаш на закуска.
Вратата се затвори и двамата с Гоу се изправихме един срещу друг. Мортън застана настрана, обхванат от апатия. Започнах да се впрягам. Ефрейтор Гоу извади бележник и молив и посочи към мен.
— Как се казваш?
— СкрууУ2.
— Това е войнишкото ти име, Скруу, при това не е пълно. Искам да зная цялото ти име.
— Аз съм от Пенсиделфия, ефрейтор, и нас са ни учили никога да не казваме имената си на непознати.
Очите му се свиха от омраза.
— Опитваш се да се подиграваш с мен, войнико?
— Това е невъзможно, сър. Вие и така сте си ходещо посмешище. С тези лъжи, които пробутвате на селяните. Прекрасно знаете, както и аз, че единствената заплаха за тази страна са военните, които я контролират. Това е милитаристична страна и тя прави всичко в интерес на армията.
Мортън ахна и се опита да ми направи знак с ръка да замълча. Бях много ядосан, за да спра. Този идиотски ефрейтор ми лазеше по нервите. Той се усмихна студено и посегна към телефона.
— Ако не ми кажеш името си, военната полиция бързо ще го открие. И грешиш като мислиш, че само военните печелят от милитаристичната държава. Ти забравяш промишлените корпорации, които печелят от военните договори. Едните не могат да съществуват без другите. Те са зависими едни други.
Каза го спокойно, усмихвайки се и това толкова ме шокира, че млъкнах.
— Но… — промълвих най-после, когато той набра номера на телефона. — Щом знаете това… защо пробутвате на войниците тази опашата лъжа?
— По простата причина, че съм потомък на една от тези индустриални фамилии и съм много щастлив със съществуващото положение. Аз изпълнявам военните си задължения, като пробутвам тази опашата лъжа, както ти я нарече, и след няколко месеца ще се върна към охолния живот, който много ценя. Номерът е зает. Разговорът също ми достави голямо удоволствие и в отплата за удоволствието, което получих от тази нова насока на нашия разговор, искам да ти направя подарък.
Той остави телефонната слушалка и отвори едно чекмедже на бюрото зад него. Бях достатъчно пасивен и му позволих да го стори. Когато се осъзнах, беше много късно. Скочих напред, а той се обърна с голям револвер в ръка, насочен към мен.
— Не бих го направил, ако бях на твое място. Аз съм ловец, трябва да знаеш, и първокласен стрелец. Освен това няма да имам ни най-малко угризение на съвестта, ако те застрелям. И в гръб, ако се наложи — добави той. Отново се обърнах и се усмихнах.
— Браво, ефрейтор. Разузнаването беше разтревожено от качеството на вашите беседи за ориентация и ме изпрати тук, за да се опитам да ви раздразня. Обещавам да не повтарям вашите забележки за военно-промишления комплекс. Произхождам от бедно семейство и не се радвам на никоя от вашите привилегии.