— Отделение, стой! Свободно! — изкрещях аз. Мортън спря със силно олюляване и разтреперан погледна към военния полицай. — Поглед напред! — изревах аз. — Не съм ти разрешил да извръщаш очи.
Военният полицай, умен по военному, не ни обърна никакво внимание, докато не му извиках:
— Спри там, редник.
— Аз ли, ефрейтор? — попита той и се обърна.
— Доколкото виждам ти си единственото нещо, което се движи. Джобът ти не е закопчан. Но днес съм великодушен. Покажи ни постройката на „Личен състав“ и продължавай.
— Право напред, минавате покрай трибуната за оркестъра, вляво покрай килията за измъчване и сте там. — Той побърза напред, опипвайки джобовете си да намери кой не е закопчан. Мортън трепереше и се потеше, а аз го потупах по гърба.
— Успокой се, друже. В армията, ако човек има чин, може да прави каквото си иска. Готов ли си да продължим?
Той кимна и тръгна напред. Вървях подир него, крещях команди на ъглите, отмервах такта, бях шумен, противен и оскърбителен, за да не правя впечатление. Тъжна подробност от действителността на войнишкия живот.
Зданието, в което се помещаваше „Личен състав“, беше голямо и внушително с много надписи „към“ и „от“ на входа. Когато тръгнахме към него, Мортън изведнъж спря, погледна ме и запита колебливо:
— К-какво ще правиш сега? — Видях, че трепери от страх.
— Отпусни се, приятелю, всичко е под контрол — отговорих аз и прелистих документите, за да прикрия тази невоенна пауза. — Просто ме следвай, прави каквото ти казвам и след няколко минути ще изчезнем безследно.
— Наистина ще изчезнем безследно, ако влезем там! Ще ни хванат, ще ни измъчват и накрая ще ни убият…
— Тихо! — извиках в ухото му и той политна напред като покосен. — Няма да говориш. Няма да мислиш! Само ще се подчиняваш или ще затънеш в този зандан толкова дълбоко, че никога вече няма да видиш светлината на деня!
Един минаващ сержант ми се усмихна и кимна одобрително. Разбрах, че съм на прав път. Не исках да правя това с Мортън, но нямах избор.
— Лявото рамо напред… ходом марш!
Беше пребледнял, извърнал нагоре очи, в главата — никаква мисъл. Можеше само да изпълнява заповедите ми. Изкачихме стъпалата, минахме през входа и се отправихме към застаналия на пост въоръжен военен полицай.
— Свободно! — извиках аз и се обърнах към полицая. — Ти там… къде е транспортният отдел?
— Втория етаж, стая две-нула-девет. Мога ли да видя пропуска ви, ефрейтор.
Погледнах го хладно, докато ровех из документите, които носех, бавно плъзнах поглед към ботушите му, после отново вдигнах очи. Стоеше мирно, леко трепереше. Разбрах, че е нов в тази игра.
— Мисля, че никога не съм виждал по-мръсни ботуши — изсъсках аз. Той погледна надолу, аз подадох обърнатите надолу документи. — Ето пропуска. — Когато вдигна очи, папката с документите беше затворена.
Полицаят се накани да каже нещо, но аз го погледнах строго и той посърна.
Обърнах се пъргаво настрана и щракнах с пръсти на Мортън, след това се отправих към стълбите. Постарах се да не обръщам внимание на капчиците пот по челото ми. Работата беше много деликатна… и още не беше свършена. Видях, че Мортън трепери и се запитах докога ще издържи. Но сега нямаше връщане назад. Отворих вратата на стая 209 и го бухнах вътре. До стената имаше пейка. Посочих му да седне.
— Седни там и чакай, докато не те извикат — наредих аз, после се обърнах към чиновника на рецепцията. Той говореше по телефона и махна неопределено към мен. Зад него имаше редици от бюра и работещи върху тях войници. Никой не ми обърна внимание, разбира се.
— Да, сър, веднага ще се заема — отговори раболепно чиновникът на рецепцията. — Може би е компютърна грешка, капитане. Ще ви се обадя. Много съжалявам.
Чух как телефонът на отсрещната страна се затвори.
— Негодник! — изръмжа той, сложи слушалката обратно и ме погледна. — Какво има, ефрейтор?
— Дошъл съм тук, ефрейтор, за да се срещна със сержанта по транспорта.
— Той е у дома си по семейни причини. Канарчето му е умряло.
— Не искам да слушам никакви отвратителни подробности за личния му живот, войник. Кой го замества?
— Ефрейтор Гамин.
— Кажи на ефрейтора, че отивам при него.
— Правилно, правилно. — Той вдигна телефона. Минах покрай него, отидох до вратата с надпис „СЕРЖАНТ ПО ТРАНСПОРТА. НЕ ВЛИЗАЙ!“ и я отворих. Слабият, тъмен човек на компютърния терминал вдигна глава и се намръщи.
— Вие ли сте ефрейтор Гамин? — попитах аз, затворих вратата и отново размахах документите. — Ако сте вие, имам добри новини за вас.
— Аз съм Гамин. Какво има?
— Отнася се за заплатата ви. Ковчежникът казва, че е открил натрупана компютърна грешка и вие имате да получавате може би двеста и десет големи. Искат да отидете там и това да се оправи.