— Имам информация за нашия приятел, контрабандист на оръжия. Вие го държите на сигурно място, нали?
— Ди Гриз… казвай каквото знаеш. Тук ние задаваме въпросите, а не обратно. — Това бяха думите му, но изразът му говореше съвсем друго. Кратък миг на безпокойство. Ако то означаваше онова, което мислех, че означава, значи Гарт наистина бе успял да избяга.
— Днес видях едно момиче, нова затворничка, която докараха. Казва се Бибз.
— Да не би да си ме вдигнал от сън, само за да споделиш някаква мръсна сексуална тайна?
— Не. Просто си помислих, че трябва да знаете коя е тази Бибз — член от екипажа на Гарт.
Това веднага привлече вниманието му и тъй като той не беше толкова опитен като неговия командващ офицер, не можа да скрие неочаквания си интерес.
— Сигурен ли си?
— Проверете сам. Информацията за нейното пристигане вече сигурно е изготвена.
Така беше: той седна зад стоманеното бюро и затрака по клавиатурата на терминала. Погледна към екрана, после се обърна намръщен към мен.
— Днес са докарани три жени, Никоя от тях не се казва Бибз.
— Колко странно. — Гласът ми беше изпълнен с презрение. — Да не би тези престъпни класи да използват псевдоними?
Не ми отговори, но отново затрака по клавиатурата. Факсът забръмча и избълва три листа. Три цветни портрета. Хвърлих двата на пода и му подадох третия.
— Това е Бибз.
Той натисна още няколко клавиша, облегна се назад на стола и потри брада, без да откъсва очи от екрана.
— Отговаря — промърмори той. — Мариани Гиуфрида, двайсет и две годишна, професия електротехник с опит в дълбокия космос. Арестувана по обвинение за притежаване на дрога, анонимен сигнал, кълне се, че е невинна. Други подробности няма.
— Попитайте я за Гарт. Опитайте се да я убедите, Накарайте я да говори.
— Приеми нашите благодарности за оказаната помощ, ди Гриз. Ще го впишем в личното ти досие. — Той набра един телефонен номер. — Но ти сигурно прекалено много гледаш филми. Няма начин да накараме някого да даде показания. Ние можем само да разпитваме, да наблюдаваме и да си правим изводи. Сега ще те върнат обратно в килията.
— Ах, благодаря за благодарностите. Благодарности за нищо. Можете ли поне да ми направите една услуга и да ми кажете докога възнамерявате да ме държите тук?
— Това ще разберем съвсем лесно. — Ново тракане по клавиатурата и умно кимване с глава, когато вратата зад мен се отвори. — Ще ни напуснеш вдругиден. Един космически кораб ще те откара на планета с интересното име Бит О’Хевън. Там изглежда трябва да отговаряш за някакви криминални обвинения.
— Виновен, докато бъде намерен за виновен, предполагам — подхвърлих саркастично и се засмях, за да скрия обзелия ме ентусиазъм. След като излезех оттук, наистина щях да се махна от тази планета. Не обърнах внимание на грубото посегателство над моята личност, промърморих оплаквания срещу тъмничарите и позволих хрисимо да бъда върнат в килията. Щях да бъда добър, много, много добър до другиден.
Дълго след това стоях буден, гледах в тъмнината и разработвах планове как да се докопам до информацията, която ми трябваше, от члена на екипажа Бибз.
Втора глава
— Подпиши тук.
Подписах. Древната сива брада зад бюрото ми подаде пластмасова торба, съдържаща цялото ми земно имущество, насилствено отнето при арестуването. Пресегнах се да я взема, но дебелият тъмничар беше по-бърз от мен.
— Още не, затворнико — каза той и рязко я дръпна от ръката ми. — Ще бъде предадена на властите, които са те арестували.
— Тя си е моя!
— Тръгвай с тях. Всичко наред ли е, Раско?
— Името ми не е Раско!
— Зная. Моето е. Млъквай — изръмжа другият тъмничар. Мускулест и противен тип, чиято дясна китка беше заключена към моята лява с чифт блестящи белезници. Той дръпна силно тази свързваща ни верига и аз полетях към него. — Прави каквото ти казвам, без възражения и глупави шеги.
— Да, сър. Съжалявам.
Наведох послушно очи и той доволно се усмихна на предполагаемото си превъзходство. Ако знаеше, че бях използвал възможността да погледна по-отблизо белезниците! Най-обикновени катинари, продавани из цялата известна Галактика, гарантирани срещу отключване. Може би наистина са сигурни срещу отключване от глупаци, но аз не бях глупак и можех да ги отключа за две секунди. Щеше да бъде чудесен ден.
От дясната ми страна беше Фатсо, от лявата, здраво свързан с мен, Раско. Вървях в крак с тях, изгарящ от нетърпение да напусна затвора и да видя света, който ме очакваше извън сградата на Съюза. Бях докаран тук в затворен фургон и не бях видял нищо. Изпитвах желание да зърна новия си дом; моите стражи може би ги занимаваха мисли за принудителното ми отстраняване от тази планета… но в този момент за мен това беше съвсем далеч от ума ми.