— Много добре, сър. Ще се погрижа за всичко.
Мортън чакаше в долния край на стълбата, изплашен от застаналия до него военен полицай. Отидох до полицая и строго го погледнах.
— Ще бъда снизходителен към теб, войнико, макар че е противоуставно. Мисля, че е най-умно всички да забравим за случилото се. Как се казваш?
— Пип7812, сър.
— Добре, Пип, сега можеш да се върнеш в отделението си. Но… ако чуя слухове или приказки за ключалката или други такива, за двайсет и четири часа си мъртъв. Ясно ли е?
— Ключалки ли, капитане? Страхувам се, че не разбирам какво искате да кажете.
— Много добре, Пип. Докладвай на сержанта. Кажи му, че искам веднага да изпрати заварчик. Тръгвай.
Той тръгна.
— За какво става дума? — попита Мортън.
— За война, приятелю. Сега зная какво готвят тук. Зная всичко за техните планове за нападение.
Не знаех само… какво евентуално бих могъл да направя, за да я предотвратя.
Тринайсета глава
Когато заседанието свърши, се погрижих да бъда далеч от входа на театъра. Вероятността Зенър да ме познае от времето, когато беше капитан Гарт, бе малка. Но дори и малка, все пак съществуваше, затова се постарах да не се мяркам пред очите му. Войниците се строиха и заминаха; след завършване на съвещанието за тях не беше осигурен транспорт. Майорът имаше на разположение кола, но аз отказах предложението му да ме вземе.
— Трябваше да се възползваме от поканата — оплака се Мортън, когато колата тръгна.
— За къде? За затвора? Колкото сме по-далеч от началствата, толкова по-добре за нас.
— Уморен съм.
— Аз не съм ли? Да не говорим, че съм и гладен. Хайде да намерим някое място, където да похарчим част от парите на Гоу…
— Джим… Джим ди Гриз…
Гласът беше остър, почти неразбираем. Гласове ли почнах да чувам? Огледах се, но наблизо беше само Мортън.
— Чу ли нещо?
— Не. Трябваше ли да чуя?
— Не зная. Ушите ми изведнъж забучаха. Но се кълна, че чух нещо.
— Може би ти говори онзи молец на рамото. Ха-ха.
— Присмивай се на себе си. Какъв молец?
— Не го ли виждаш? Кацнал е на капитанската ти звездичка. Да го прогоня ли?
— Не. Остави го.
Обърнах глава, мигнах и успях само да зърна молеца. Той махна с крила, отлетя… и кацна на ухото ми.
— Отивай… на aergropl… сега.
— Не мога да те разбера.
— Защото не говоря аз.
— Млъкни, Мортън, Говоря на молеца, не на теб.
Той провеси нос и бързо отиде настрана.
— Повтори съобщението — казах аз, оставяйки за момент без внимание Мортън.
— Летището… иди на летището.
— Правилно, да отида на летището. Разбрах. Край. Отивам. — Молецът отлетя, а аз потупах Мортън по рамото; усетих, че трепери. — Хайде, горе главата. И престани да ме гледаш така, сякаш съм луд. Молецът е само комуникационен апарат, нищо повече.
— Комуникация с кого?
— Колкото по-малко знаеш, толкова по-малко неприятности ще имаш.
— Ти наистина си шпионин, нали?
— И да, и не. Тук съм по моя работа, но някои страни се опитват да ме въвлекат в тяхната работа. Разбираш ли?
— Не.
— По-добре. Хайде да намерим летището. Предполагам, че е там, където свети и кацат самолети. Идваш ли с мен?
— Имам ли избор? Има ли път за връщане? Отново ли започваме? Искам да кажа, не можем ли да се промъкнем назад в казармата, сякаш нищо не е станало?
— Знаеш, че не можем.
Той въздъхна и кимна.
— Зная. Но аз не съм за такава работа, каквато вършим. И докъде ще ни доведе тя?
Добър въпрос. С много малка надежда за отговор понастоящем.
— Честно казано… не зная. Но имаш думата ми, Мортън, защото аз те забърках във всичко. Първата ми задача, преди всичко друго, е да те измъкна от тази каша и да те спася. Не ме питай как… защото още не зная.
— Не трябва да се самообвиняваш. Аз си отворих устата пред онзи ефрейтор, който разказваше глупости. Оттам започна всичко.
Вървяхме, докато говорехме. Отивахме все по-близо и по-близо до летището. Пътят, по който се движехме, завиваше около края на летището, отделен от него с телена ограда, силно осветена от ярки светлини. От другата страна на оградата имаше трева и писти за рулиране. Тежък товарен самолет току-що се беше приземил. Наблюдавахме как рулира. Той продължи напред, ято черни птици се спуснаха подир него и започнаха да се мушкат в тревата. Една от тях разпери криле, отлетя към оградата и кацна откъм външната страна. Тя изкриви към мен глава и заговори:
— Ти не си сам.
— Очевидно. Той е безопасен. Ти ли си, Варод?
— Не. Капитан Варод е в почивка.