— Сподели богатството, сподели богатството — промърморих аз и дръпнах бутилката от треперещата му ръка. Беше доста противно питие, но силно.
— Ти още ли не пиеш? — обърнах се към Мортън, вдигнал бързо изпразващата се бутилка.
— Бързо възприемам. — Той пи, закашля се, после отново пи, преди да върне бутилката на нейния собственик.
Над нас прозвуча силен тътен и трябваше да затворим очи, заради блясъка от един излитащ космически кораб. Операцията беше започнала. Изскърцаха спирачки, камионът спря и ние полетяхме напред. Един познат и противен глас ни заповяда да слезем. Нашата съдба — енергичният полковник — ни чакаше. Сега с него имаше радиожурналист и група сержанти. Зад него под строй към чакащия транспорт идваха роти, батальони.
— Слушайте всички — изрева полковникът. — Това тук са добри войници и те имат нужда от добри офицери. За нещастие аз можах да им осигуря само канцеларски плъхове с дебели задници, утайката на базата. Затова ще ви разделя, по един на всяка рота, с надежда, че можете да придобиете известен опит, преди да бъдете убити.
Това не беше хубаво. Бях обещал на Мортън да се грижа за него. А ако бъдем разделени в различни роти, нямаше да мога да го правя. Въздъхнах. Трябваше да наруша първото правило на военното оцеляване, главната военна аксиома — да си държиш устата затворена и да не се захващаш с нищо по желание. Излязох напред според устава и чукнах токове.
— Сър! Задникът ми е слаб, коремът плосък. Имам боен опит. Снайперист съм, преподавам бойни изкуства.
— А аз не ти вярвам! — изрева той право в лицето ми.
Хвърлих го на земята, сложих крак върху гърба му, взех му пистолета, пръснах една от уличните лампи, помогнах му да се изправи на крака и му върнах оръжието. Свирепият му поглед омекна, превърна се почти в усмивка и той изчисти полепналите по униформата му камъчета.
— Бих могъл да използвам повече такива като тебе. Взимай бойна рота. Име?
— Дрем. Почтително моля за заместник лейтенант Хеск. Той е млад и тъп, но аз съм го обучавал.
— Взимай го. Заминавайте. Други доброволци?
Грабнах раницата си, преди полковникът да размисли и забързах към транспорта, следван от Мортън.
— Когато го събори на земята, помислих, че ще умра — каза задъхан той. — По една случайност отърва кожата.
— За да оцелееш в съвременния свят при тези канцерогенни и транспортни рискове, трябва да използваш всяка предоставила се възможност — отбелязах авторитетно. — Мисля, че можем да спрем и да свалим раниците. Пристигна помощ.
До нас бяха дотичали един енергичен на вид сержант с гола глава, големи мустаци и двама редници. Отговорих на неговия поздрав.
— Аз съм изпълняващ длъжността първи сержант Блог. Ако вие сте капитан Дрем, значи сте новият ни командир — каза сержантът.
— И двете са верни, сержант. Поемайте тези хора и да тръгваме.
— Разделяме се с последния подслон на ротата. След десет минути отлитаме.
— Ще се справим. Да тръгваме.
Товарната рампа изчезна под краката ни, външният люк със скърцане се затвори. Трябваше да се катерим по кашони с оборудване, закрепени с болтове на палубата, за да достигнем стълбите. Два етажа по-нагоре беше ротата, натъркаляла се от стена до стена върху гравитационни матраци. Насочихме се към нашите и едва бяхме заели хоризонтално положение, когато червените лампи светнаха и двигателите зареваха.
Излетяхме и продължихме да набираме височина. Този кораб ни натовари с много по-голяма гравитационна сила от търговския транспорт, но армията трябва всичко да понася. Когато ускорението спадна на едно G, станах и махнах на сержанта.
— Столовата пълна ли е?
— Тъй вярно, сър.
— Дай им да пият, но засега никаква храна…
От високоговорителите прозвуча силен шум, следван от гърмящ глас.
— Всички командири веднага на втора палуба. Всички командири, веднага.
— Лейтенант — обърнах се към Мортън, който изглежда едва се сдържаше да не повърне. — Поемете командването, докато се върна. — Наведох се и му прошепнах: — Не изпускай от очи раницата с птицата. Ако някой я отвори, и двамата сме вътре.
Той изпъшка тихо, а аз побързах да се отдалеча преди да започне да се самосъжалява. По мостчето се качваха и други офицери, всичките любопитни и очакващи.
— Може би сега ще разберем за какво е всичко това.
— Ще трябва да ни кажат нещо… от една година живеем само с клозетна информация.
Столовата не беше толкова голяма, така че само първите пристигнали можаха да седнат. Останалите се струпахме между масите и се подпряхме на стените. Когато се събрахме всички, един възрастен сержант ни провери по списък. После докладва на генерал с две лентички на председателската маса. Генералът призова за внимание и шумът от разговорите стихна.