— Пали — заповядах аз. — Но не включвай на скорост, преди рампата да се спусне.
Седалката на колата се повдигна и ме удари, точно когато ревът на корабните двигатели спря. Подскочихме на местата си, от всички страни се чуха силни експлозии. За щастие веригите се откачиха. Със силно скърцане рампата се задвижи… и слезе долу.
— Включвай! — извиках аз, когато излязохме на тъмното в дъжда. — И запали фаровете да виждаме накъде отиваме!
Командирската кола изрева надолу по рампата, със силен трясък се търколи на земята и с плискане се гмурна в един гьол. Напред нищо не се виждаше, освен пелената от дъжд в светлината от фаровете. Потопихме се в мрака. Погледнах назад и видях колони от тежко натоварени войници да ни следват.
— Пред нас има адски много вода, сър — каза шофьорът и натисна спирачките.
— Тогава обърни, идиот, преди да си ни удавил. Завий надясно, настрана от кораба.
Светкавица разцепи небето и драматично изтрещя гръмотевица. Потупах шофьора по рамото и посочих:
— Ей там има хълм, някакво възвишение зад онези дървета. Закарай ни горе.
— Има телено заграждение, капитане!
Въздъхнах.
— Карай през него, шофьор, това е бронирана бойна кола, не е велосипедчето, което си оставил при майка си. Давай!
Спряхме на върха на нисък хълм, дъждът продължаваше все така да се лее, но небето бе започнало да светлее с първата светлина на зората. Извадих картата да се ориентирам къде сме. Поне знаех къде е запад, тъй като, естествено, слънцето на тази планета изгряваше от запад.
Останалата част на ротата вече беше достигнала хълма, затова изгасих фаровете. Сега виждах по-добре, но единственото нещо, което можах да идентифицирам, бе извисяващата се грамада на нашия транспорт назад. От него се изливаха колони от хора и машини и бързо поемаха напред под дъжда. Със засилването на светлината видях хълмове на хоризонта и се опитах да ги намеря на картата си. Когато установих точното ни местонахождение, беше станало съвсем светло.
— Добре! — казах аз, слязох от колата и се усмихнах на мокрите си войници. — Зная, че ще ви бъде приятно да чуете, че пилотът на нашия кораб е направил грешка в наш интерес. Ние сме почти на половината път до целта.
Последваха нестройни възгласи. Вдигнах картата.
— Едно внимателно разглеждане на тази карта също показва, че останалите войски, които сега са на път към Белегарик, трябва да изминат дълъг път. Който е станал още по-дълъг от някои грешки в навигацията. Ако погледнете към техните чезнещи редици, ще видите, че те вървят в посока, противоположна на тази, която трябва да поемат.
Сега възгласите бяха по-бодри. Нищо не повдига духа повече от това да видиш, че някой друг е изпаднал в идиотско положение. А дъждът изглежда отслабваше, преминаваше в нещо като мъгла. Изгряващото слънце я озари с червенина и разкри над дърветата далечен бял обект. Качих се на капака на двигателя да се уверя. Това беше.
— Добре, момчета. Тръгваме. Ако погледнете в тази посока, ще видите нашата цел — язовира. Командирската кола ще ни следва. Аз ще вървя с вас пеша, както трябва да прави всеки добър командир. Ходом марш!
Шестнайсета глава
Точно след изгрев слънце някакъв небесен ключ превключи и дъждът спря. Лек ветрец издуха облаците, докато крачехме по изпускащите пара простори. Бяхме вървели през полето, но сега стигнахме до павиран път, който изглежда водеше към намиращия се не много далеч язовир. Изпратих разузнавачи и те докладваха, че не са открили вражески действия… или всъщност изобщо никакъв враг. Тръгнахме по пътя, който се виеше надолу по обраслия с дървета хълм.
— Рапорт от един от разузнавачите — съобщи сержантът. — Той е в онази овощна градина и казва, че дърветата са отрупани с aval-gwlanek.
— Звучи отвратително. Какво е това?
— Някакъв плод, който расте в Землиджа. Деликатес.
— Кажи му да донесе един за анализ и оценка.
Разузнавачът бързо пристигна с пълна каска зрял aval-gwlanek. Приличаше на плодовете, наричани на Бит О’Хевън праскови. Взех един и го помирисах, после погледнах разузнавача, по чието лице имаше следи от сок.
— Е, редник, виждам, че вече си извършил анализа и оценката. Как го намираш?
— Много вкусен, капитане.
Отхапах, сладкият сок отми вкуса от последната топла храна от устата ми и кимнах.
— Сержант, отведи войниците в овощната градина. Десет минути почивка.
Когато след почивката продължихме, над шума от тежко стъпващите ботуши се чуваше силния шум от течаща вода. Язовирът вече беше по-близо, както и електроцентралата и сградите под нея. Водата се изливаше надолу от големите тръби, докато стълбове и проводници отиваха към далечния град. Изглеждаше спокойно и мирно, никой не се виждаше. Дадох знак за спиране и изпратих да извикат сержантите.