— От единичното обучение, сър. Маневрите — отговорих аз с възможно най-басовия глас, който можах да постигна. Зенър дойде при мен и доближи лицето си до моето.
— Не е вярно. От някъде другаде е. И вие бяхте с някой друг…
Очите му светнаха от удоволствие и той заби пръст в мен.
— Епископа! Ти беше с Епископа…
— И ти го уби! — извиках аз, хвърлих се върху него и се вкопчих във врата му с хватка, която за три секунди щеше да го удуши.
Една секунда… в безсъзнание. Втора секунда… обезсилен. Трета…
Светлината изчезна. Отзад на главата си почувствах ужасна болка и после нищо. Последната ми мисъл беше… бях ли издържал третата секунда?
Седемнайсета глава
Неизмеримо по-късно усетих болката да се разпростира от главата по цялото ми тяло. Размърдах се да я прогоня, но тя остана. Тъмно ли беше или очите ми бяха затворени? Нямах желание да разбера. Всичко много ме болеше. Простенах. Прозвуча ми толкова добре, че го повторих. Неясно, през стенанията, усетих повдигане на раменете и нещо влажно на устните. Изгъргорих и смотолевих: вода. Имаше много хубав вкус. Пийнах малко и се почувствах по-добре. Болката още съществуваше, но не беше толкова силна, че да не смея да си отворя очите. Над мен плуваше размазаният образ на някакво лице. След известно мигане се изясни.
— Мортън…? — промърморих аз.
— Никой друг. — С израз на раболепно униние, той ме издърпа до стената. Главата ми изглежда щеше да се пръсне на парчета. Гласът му едва достигаше до съзнанието ми.
— Лапни това. Пийни още малко вода. Докторът каза, като дойдеш в съзнание, да го глътнеш. За главата.
Отрова? Не вярвах да имам такъв късмет. Лекарство. Болката се завъртя и нарасна, после се отдръпна и притъпи. Отворих широко очи и видях тъжния и насинен Мортън на фона на решетка.
— Мъртъв ли е? — изграках аз.
— Кой?
— Генерал Зенър.
— Изглеждаше съвсем жив, когато идва тук преди половин час.
Мрачно въздъхнах… със смесени чувства. Исках отмъщение, исках Зенър да си плати с лихвите за смъртта на Епископа. Мислех, че искам той също да умре. Но когато се опитах да го убия, наистина се опитах, бях радостен, че ме спряха. Сега, когато бях направил първия си опит за убийство, открих, че всъщност не се радвам на процеса на убиване на хора. Не успях да убия. И с този си неуспех изпаднах в смъртна опасност. Като повлякох със себе си и Мортън.
— Съжалявам за всичко това — казах аз. — Така бях обхванат от тази мисъл, та хич и не помислих, че ти вероятно също ще бъдеш замесен.
— Когато дойде военната полиция да разследва случая, сержант Блог ме издаде. Той знаеше, че не съм офицер. Аз му разказах всичко. Дори преди да започнат да ме изтезават.
— Аз съм виновен за случилото се.
— Не говори така. Вината не е твоя. Рано или късно, по един или по друг начин щяха да ме хванат. Ние с армията не се обичаме. Ти направи всичко възможно, Джак.
— Джим. Истинското ми име е Джим ди Гриз. От една далечна планета.
— Радвам се, че се запознахме, Джим. Ти шпионин ли си?
— Не. Тук съм да оправя една неправда. Твоят генерал Зенър е отговорен за смъртта на най-добрия ми приятел. Дойдох тук да го намеря.
— А какво ще кажеш за приказващата птица и за другите неща?
Сложих пръст на устните си и погледнах към вратата. Мортън поклати глава недоумяващ. Заговорих, преди той да може да каже нещо:
— Имаш предвид онази шега за говорещата птица, която бях започнал да ти разказвам, за момчето в училище, което имаше говореща птица, после стана алкохолик и накрая мисионер? Спомням си шегата… но съм забравил лайтмотива.
Сега Мортън ме гледаше така, сякаш бях мръднал. Огледах се и открих, че лежа на матрак, сложен на много прашен под. С пръст написах в праха: „ТИХО — МОЖЕ БИ НИ СЛУШАТ!“. Загледах го в лицето, докато накрая той видя написаното, после го изтрих.
— Във всеки случай, Мортън, сега нямам желание за шеги. Къде сме?
— В голямото здание в града. Изглежда армията го е заела. Използват го за щаб или нещо подобно. Единственото, което зная, е, че набързо ме доведоха тук, обработиха ме и след това ме хвърлиха до теб. Сградата е пълна с войници.
— Някакви цивилни?
— Не съм виждал…
Ключалката изтрака и вратата се отвори. И двамата погледнахме нагоре. Нахлуха много военни полицаи, с насочени към нас пистолети. Чак след това влезе генерал Зенър. Той имаше превръзка около врата и желание да убива в очите.
— Сигурен ли си, че сега си в безопасност, Зенър — казах колкото се може по-дружелюбно аз. Той дойде при мен и ме ритна.
— Не сме ли храбри… — подиграх се през стиснати от болка зъби. — Ритаме паднал ранен човек.