Той отново вдигна назад крак, помисли, после извади пистолета си и го насочи между очите ми.
— Изведете другия затворник. Оставете ни сами. Донесете ми стол.
Едно нещо трябва да се признае на военните: те просто обичат да изпълняват заповеди. С много издадени на висок глас команди и тропане на ботуши, Мортън беше изведен, военните полицаи изчезнаха, столът бе донесен и почтително поставен под задника на генерала. Той бавно седна, без да отмества очи или дулото на пистолета от мен. Не каза нищо, преди вратата да се затвори.
— Искам да зная как дойде тук, как ме последва. Всичко.
Защо не, помислих си и опипах подутата си глава. Бях прекалено пребит, за да мога да измисля убедителни лъжи… нито пък беше необходимо. Най-лесно щеше да бъде да му кажа истината. С малки промени, разбира се.
— Всичко ли, Зенър? Защо не. Последния път те видях, когато ни продаде край реката в Спиовенте. Това е сурова планета, на нея няма място за стар човек като Епископа. Той умря там… и ти си отговорен за неговата смърт.
Зенър опипа превръзката на врата си и изръмжа:
— Продължавай!
— Няма много за разказване. Няколко войни, убийства, измъчвания — все обикновени неща. Оцелях само, за да бъда освободен от Галактическия съюз, който ме арестува и ме изпрати тук. Измъкнах се от тях и те намерих, благодарение на една голяма твоя грешка.
— Какви глупости дрънкаш?
— Не са глупости. Това е истината, капитан Гарт. Не арестува ли ти момичето Бибз за продажба на дрога?
— Това не е важно.
— Това беше твоята грешка! Сигурно ще ти бъде неприятно да чуеш, че тя сега е свободна и преди да замине ми каза как да те намеря. Край на историята.
Той държеше замислен пистолета, пръстът му галеше спусъка. Постарах се да не гледам в него.
— Още не е краят. Ти ли си шпионинът, който е пристигнал в Мархавено?
— Да. И проникнах в твоята разпусната и скапана армия. После израснах в чин, докато те стиснах за гърлото и едва не те удуших. Цял живот ще си спомняш за този случай и насън и ще се събуждаш, плувнал в пот от ужас… Можех и да те застрелям. Сега ще ме застреляш ли или само си играеш с този пистолет?
— Не ме предизвиквай, малки човече. Не, няма да го направя. Аз ще използвам по-добре твоята смърт. Ти и твоят помагач ще бъдете съдени по редица обвинения. Нападение на висш офицер, представяне за офицери, застрашаване на военната сигурност. За които и двамата ще бъдете разстреляни.
— И какво ще постигнеш с това?
— Ще убедя упоритите хора на тази планета, че ние изпълняваме онова, което казваме. Те са малодушни, безгръбначни същества, които ни позволиха да им отнемем планетата. Сега хленчат и искат да им я върнем. Отказват да работят, докато не си отидем. Напуснаха работните си места. Скоро градът ще бъде парализиран. Вашата смърт ще промени положението.
— Не виждам как.
— Аз виждам. Тогава те ще разберат, че наистина мисля онова, което казвам. Ще вземем заложници и ако не ни сътрудничат, ще ги разстреляме.
Скочих на крака, обхванат от гняв.
— Ти си подло и жалко копеле, Зенър. При първа възможност ще те убия.
— Няма да имаш такава — каза той и стреля.
Куршумът трябва да не ме е ударил, но експлозията ме оглуши. Паднах и той отново ме ритна. После стаята се напълни с военни полицаи и всички се опитваха едновременно да скочат върху мен.
— Достатъчно! — извика Зенър и ботушите се оттеглиха. Бях на четири крака, гледах нагоре към него през кървава мъгла. — Почистете го, донесете му нова униформа, също и на другия. След два часа на съд.
Трябва да съм бил смазан от ритниците, защото смътно усещах, че някой прави нещо с мен, че Мортън отново се появява, че времето бавно тече. Накрая отново се върнах към действителността и разбрах, че ми съблича ризата.
— Остави. И сам мога да я съблека. — Мигах пред новата униформа на стола, към неинформирания и отново решителен редник Мортън. Видях и моя нов стар чин. Пуснах окървавената риза на пода, после събух ботушите си, за да мога да сваля панталоните.
Ботуши. Ботуши? Ботуши!
Опитах се да не се усмихвам самодоволно, за да не се издам, в случай че ни наблюдаваха.
— Ти знаеше ли за съда? — Мортън кимна мрачно. — Още колко време ни остава?
— Около един час.
Докато говорех, пъхнах пръсти в десния ботуш и открих тайното скривалище в петата. Един час. Дотогава ще изчезнем завинаги! Опитах се лицето ми да не издава новооткритата радост. Изваждане на шперца, отваряне на вратата, измъкване в коридора и изчезване в анонимността на армията.
Освен ако шперцът вече не е там…
— Зенър ми предаде странно съобщение за теб — обади се Мортън. — Каза ми да чакам, докато си свалиш ботушите и тогава да ти кажа, че няма да можеш да се измъкнеш по този начин. Не зная какво искаше да каже с това… но той ме увери, че ти знаеш.