— Не мога да направя нищо, като ме гледаш — оплаках се аз.
Той вдигна за секунда нагоре очи. Достатъчно, за да достигна врата му със свободната си ръка. Натиснах силно с палец където трябва и изненаданият му поглед изгасна. След това беше достатъчно да направлявам падането към пода на загубилото съзнание тяло. Заедно с достатъчно силното тупване на тялото отключих белезниците от китката си. Раско изхърка леко, когато бързо го претърсих. Трябваше да остана верен на репутацията си на крадец. Измъкнах кесията от джоба на бедрото му и я скрих в собствения си джоб преди да се изправя и да се обърна. Всички мъже от редицата до стената ме гледаха.
— Припадна — казах аз, а те гледаха без да разбират. — Li svenas — поясних, от което на тях не им стана по-ясно. Посочих към намиращия се в безсъзнание полицай, после към вратата, след това към себе си. — Отивам за помощ. Вие, момчета, го наглеждайте. Веднага се връщам.
Никой не беше в положение да ме последва, когато забързах към изхода. На практика право в ръцете на Фатсо. Той извика нещо и се пресегна да ме хване, но аз вече бях изчезнал. Навън в навалицата. Зад мен се чуваха още викове. Проврях се между два коня, минах покрай една пощенска кола и се озовах в тъмна алея на улицата. Виковете заглъхнаха. Беше толкова лесно.
Алеята завършваше в друга улица със също толкова много хора, както и първата. Влязох в нея като част от тълпата. Свободен като птичка. Дори си засвирках, докато ходех и зяпах забулените жени и облечените в светли дрехи мъже. Това беше животът!
Наистина ли бе така? Самичък на примитивна планета, без да говоря езика, търсен от властите… за какво трябваше да се чувствам весел? Изведнъж ме налегна мрачно настроение и подигравателно се засмях на глас на самия себе си.
— Това е то, Джим. При най-малкия временен неуспех се превръщаш в страхливец. Срамота! Какво би казал Епископа?
Би казал: „Престани да си говориш на глас“, помислих си, като забелязах насочените към мен странни погледи. Подсвирнах си весело, сякаш нямах никакви земни грижи, завих зад ъгъла и видях маси и столове, и мъже насядали под табела с надпис „SOSTEN НА GWYRAS“, който нищо не ми говореше, да пият интересни напитки. Но под него беше написано: NI PAROLOS ESPERANTO, BONVENUU. Надявах се, че говорят този език по-добре, отколкото пишат. Намерих свободна маса до стената, седнах на един стол и щракнах с пръсти към възрастния сервитьор.
— Dhe’th plegadow — каза той.
— Plegadow другите — отговорих му. — Ние говорим есперанто. Какво има за пиене, татенце?
— Бира, вино, dwor-tom-ys.
— Днес нямам настроение за dwor-tom-ys. Една голяма бира, ако обичаш.
Той се отдалечи, а аз извадих от джоба си кесията на Раско. Ако моите пазачи трябваше да подпомагат местната икономика, те сигурно носеха местна валута. Сложих кесията на масата и тя звънна тежко, пълна с метални дискове. Извадих един и го обърнах. На едната му страна беше щанцована цифрата две, на другата — арган.
— Струва един арган — каза сервитьорът и постави пред мен глинена халба с голяма бирена яка. Подадох му монетата.
— Вземи, добри човече, и задръж рестото.
— Вие, чуждоземците, сте толкова великодушни — заяви тихо той, след като стисна със зъби монетата. — Не сте подли, глупави, злобни като местните. Искаш ли момиче? Момче? Kewarghen да пушиш?
— Може би по-късно. Ще ти се обадя. Засега бира и опияняваща картина от местния живот.
Той се отдалечи, а аз отпих голяма глътка бира. И моментално съжалих. Погълнах я, вредната течност забълбука и закипя по храносмилателния ми тракт и отново съжалих. Отместих халбата настрана и се оригнах. Стига глупости. Бях избягал — това беше голямата първа стъпка. Коя да е следващата?
В този момент не можах да измисля нищо. Отново отпих от бирата. Все още имаше отвратителен вкус, но дори тази героична почерпка не породи никакво вдъхновение. Бях много благодарен, когато сервитьорът се промъкна предпазливо и прошепна дрезгаво зад поставената пред устата си ръка:
— Нова доставка на kewarghen, направо от нивите. Ще ти стане гот, ще ти е весело много дни. Искаш ли малко? Ами момиче с камшици? Змии? Кожени ремъци и гореща кал…
Прекъснах го, защото не бях сигурен, че ми харесва насоката на този разговор.
— Преситен съм, казвам ти, че съм преситен. Единственото, което искам, е указание как да се върна в общинската сграда.
— Не разбирам какво означават дългите думи.
— Искам да намеря постройка — голяма, висока, пълна с много чуждоземци.