Каква е тази миризма? Подуших и се закашлях. Беше много лютива… и достатъчно силна, за да проникне през обхваналото ме ужасно униние. Отново се закашлях, после видях от пода в ъгъла на стаята да се издига струйка пушек. Мортън беше с гръб към него и изглежда не го беше усетил. Гледах изненадан как на пода се появи една пушеща ивица, разшири се, изви се. После видях в дървото тъмно кръгло петно, от което излизаше тъмен пушек. Мортън се разкашля и се огледа.
— Какво… — каза той, точно когато дървеният под пропадна. В тъмното отдолу се появи сивокос мъж.
— Не пипайте краищата на отвора — предупреди Стърнър. — Това е много силна киселина.
Откъм залата достигаха викове и шум от тичащи крака. Вдигнах Мортън на крака и го бутнах напред.
— Наблюдават ни… могат да чуят всичко, което говорим! — извиках аз. — Бързо!
Стърнър се изгуби надолу, Бутнах Мортън след него. После скочих в дупката, точно когато ключалката на вратата изтрака.
Ударих се, паднах настрана, претърколих се и изругах, защото едва не бях съборил Мортън. Той беше все още замаян, нереагиращ. Стърнър го дърпаше за ръка, опитваше се да го накара да отиде към друга дупка в пода на тази стая. Вдигнах Мортън, отнесох го до отвора и го пуснах през него. Последва писък и тупване. Стърнър излезе подир него, спускайки се по поставената там стълба.
В стаята над нас прозвучаха тежки стъпки. Скочих, хванах се за края на отвора, пуснах се и паднах. В полуосветено подземие.
— Насам — извика едно момиче и отвори врата на далечната страна.
Стърнър се бореше с Мортън, опитваше се да го повдигне. Отместих го настрана, хванах Мортън и го метнах на рамо. И побягнах. Момичето затвори вратата след нас и я заключи, после се обърна и последва Стърнър. Вървях подир тях колкото можех по-бързо. През друга врата, която също беше заключена след нас, през една зала и през още врати.
— За момента сме спасени — заяви Стърнър и провери последната врата. — Подземията са доста големи и всички врати са заключени. Ранен ли е приятелят ви?
— Тц… — отвърна Мортън, когато го свалих от рамото си. — Само замаян, според мен. Искам да благодаря…
— Приказките по-късно, ако обичате. Налага се колкото се може по-скоро да ви изведем оттук. Трябва да ви оставя от другата страна на тази врата, така че ще следвате Шарла. Улиците навън са пълни с хора, събрали се както им бе заповядано за церемонията по екзекуцията. На всички е казано, че вие идвате и те ще бъдат много щастливи да помогнат за такова необичайно дело като това.
— Внимавайте. В стаята, където бяхме затворени, имаше оптошпионин. Те са ви видели и ще ви потърсят.
— Няма да ме намерят. Довиждане.
Той отвори вратата и излезе, изчезна в тълпата навън. Нашата водачка ни махна с ръка да тръгнем и отвори вратата. Хванах Мортън за ръка — той беше още замаян — и тръгнахме след нея.
Беше странно и напълно невероятно. На улиците се бяха стекли хиляди хора; мъже, жени, деца. И никой не гледаше към нас, нито с нещо показваше, че изобщо ни забелязва. Въпреки това, когато отивахме към тях, те се притискаха плътно един към друг да ни направят място да минем и щом минехме, отново се връщаха към предишното си положение. И всичко се вършеше в мълчание. Вървяхме през непрекъснато отварящо се и затварящо се празно пространство, достатъчно широко да минем през него.
Чух викове в далечината… и изстрели! Хората се развълнуваха и зашумяха, после отново млъкнаха. Продължихме да вървим. Сега тълпата също се движеше, местеше се и се пренареждаше. Разбрах, че нарочно го прави, така че никой, който гледа от прозорците над нас, да не може да ни види.
Когато достигнахме другата страна на улицата, една врата се отвори и се заключи след нас от сивокоса, прилична на монахиня жена.
— Това е библиотекарката Грин — представи я Шарла. — Тя е тази, която организира бягството ви.
— Благодаря, че ни спасихте живота — казах аз, което изразяваше цялата ми благодарност.
— Още не сте спасени — отговори жената. — Прегледах в библиотеката всички книги за затворници и бягства, които можах да намеря. След това с помощта на нашите инженери съставихме току-що използваната формула. За съжаление плана, който намерих в книгата, стигаше само до този момент.
— Не съжалявайте… беше чудесно! — заяви Мортън. — Вие и вашите хора се справихте невероятно добре. А моят приятел Джим случайно е галактически шампион по бягство. Сигурен съм, че той знае какво да направи по-нататък.
— Наистина ли знаете? — попита библиотекарката.
— Разбира се! — отговорих аз с отново обхваналия ме ентусиазъм. — Ние сме достатъчно далеч от врага… така че сега не могат да ни хванат. Колко е голям този град?