Работих така почти до среднощ, когато пропускът ми изтичаше и историята ми придобиваше подозрителен нюанс. Бях засял семената в плодородна почва. Новината щеше мигновено да се разпространи по клозетната информационна мрежа. И ако познавах бегълците-новобранци, утре вечер никой нямаше да се върне от градска отпуска. Това щеше много да „развесели“ генерал Зенър.
Сега трябваше да влезе в действие втората част от плана.
За него ми бе необходим по-висок чин. Този път не трябваше да минавам цялото онова бавно повишение от сержант. Вече бях опитал главозамайващата слава на офицер и завинаги бях окончателно разглезен. Затова се насочих за плячка към леговището на онези пъстроцветни птици: офицерския клуб. Намерих го, като проследих пътя на пияните. Колкото по-висок е чинът, толкова по-силен е алкохолът; това беше армейски принцип. Минах покрай двама олюляващи се майори, подпиращи се един друг, а за следващ ориентир ми послужи един полковник, който хвърляше курабийките си в някакъв плет. После видях един изпаднал в несвяст капитан в канавката и накрая забелязах на хоризонта целта. Забързах в тази посока и се скрих зад храстите, откъдето имах видимост към входа.
Беше строго ергенска история в най-лошия смисъл на думата. Високо и обезпокояващо се пееха неприлични песни. През цялото време на тревата навън най-малко двама души се биеха с голи юмруци. Пристигаха и трезви офицери, завършили дежурството си, но повече бяха пияните, които си отиваха със замаян от алкохола ум. Наблюдавах ги от скривалището си, докато препъваща се, пееща си с прегракнал пиянски глас се появи моята жертва.
Офицерът се заклатушка към единствената улична лампа. Капитан, приблизително с моя ръст, много фалшиви медали и знаци за отличия — точно каквото ми трябваше. Стискане за гушата отзад, подходящо натискане, слаба съпротива, безсъзнание и след това зад плета заедно с него. Нищо работа.
Той мина покрай мен, мърморейки си. Тихо като дух пристъпих напред, връхлетях, сграбчих го, започнах да го душа…
И полетях във въздуха, и се стоварих върху плета.
— Така значи… бунт срещу офицери — изръмжа той относително трезвен, приклекна и тръгна към мен. Изправих се на крака, направих отвличащ удар с лявата ръка и ударих с дясната. Той блокира удара и щеше да ме ритне в стомаха, ако не бях отскочил настрана.
— Искаш да убиеш офицер? Не те виня. И аз винаги съм искал да убия някой редник. Най-после ми се отдаде случай.
Той напредваше към мен, а аз отстъпвах. Медалите не са били фалшиви. С голямо умение бях успял да намеря и нападна вероятно единствения трениран полеви офицер в тази армия. Страхотно!
— Смърт на всички офицери! — извиках и понечих да го ритна в слабините.
Беше достатъчно умен, за да знае, че е пиян, така че вместо да се опита да блокира крака ми, отстъпи назад. Не можах да се спра и залитнах.
След което побягнах. Благоразумието е по-добро от доблестта. Онзи, който знае кога да се бие и кога да бяга, ще оцелее и пак ще се бие. Нямах за цел да печеля мазохистични точки. Исках да остана жив.
Прехвърлих се през плета. С рев той се блъсна в него, точно зад мен. Отпред имаше палатки, тежките ботуши тропаха подире ми. Прескочих едно въже на палатка, мушнах се под друго. Зад мен се чу рев и тежко падане. Беше се препънал във въже. Спечелих няколко крачки преднина. Тичах с всички сили. Между следващата редица палатки и задната страна на улицата. Отпред имаше сграда. От нея идваше силна музика и звън на счупени стъкла. Беше задната страна на офицерския клуб.
Време беше да се прибера в дупката си. Влязох в двора, затворих вратата зад себе си, Никакви следи от преследване.
— Почивката свърши, престанете да се шматкате, донесете онези бъчвички тук!
В светлината на задната врата на кухнята стоеше дебел готвач и мигаше към мрака в двора. Когато кухненската полиция се раздвижи, фигурите бавно тръгнаха към бъчвичките с бира. Бяха си свалили куртките, останали само по потници във влажната топлина на кухнята. Свалих куртката си, навих я и я сложих зад бъчвичките, после взех една бъчвичка и последвах другите вътре.
Кухненска полиция. Най-унизителното робство в армията… която се слави с унизително робство. Кухненската полиция беше толкова деградирала, че с военен закон бе забранено да се налага като наказание прехвърляне в кухненската полиция. Така че, естествено, това наказание винаги се налагаше. Ставане в тъмно, работа до късно през нощта. Миене на казани, почистване на отвратителни мазни сифони в подземната канализация, изпълнение на най-прислужническите задачи, които поколения увредени мозъци са създали. Беше абсолютно, напълно невъзможно някой доброволно да приеме тази работа. Никога не бих я очаквал тук.